неделя, 30 декември 2012 г.

Мога



"Мога да се влюбвам, но не мога да обичам."

Влязох в долнопробния бар на трета улица и си поръчах бира. Когато ми беше все тая с какво ще се напия, си взимах бира. На другия край на бара стоеше момиче. Прекалено красиво за мизерното заведение. Зачудих се какво прави тук. Не изглеждаше тъжна, зарязана или пияна. Исках да я заговоря, но бях прекалено погълнат от собствените си мисли тази вечер. Улових погледа й, който за моя изненада не се отмести от лицето ми. Тя се приближи и ме попита какво пия.
-Бира- отговорих.
-Не искаш ли нещо по-твърдо? Не се лигави с бира, хайде, ще те черпя. Какво да бъде? Водка, уиски, джин?
Беше невъзжможно такава красавица да си говори с мен. В мизерен бар. Предлагайки да ме черпи нещо твърдо. 
-Уиски. - изплъзна се от устата ми. Не пия уиски. Но тя заслужаваше да се прежаля. Толкова е красива. Черната й къдрава коса лежеше небрежно на раменете й, а зелените й очи сякаш ме молеха да й се принеса в жертва. Деколтето й не беше на показ, но не бе и напълно скрито. Загатваше еротична тайнственост, която исках да разгадая възможно най-скоро. Не беше висока, но като за ръста си, имаше хубави крака. Дупето й беше стегнато, а на гърба забелязах татуировка., която започваше от врата.
- До къде стига татуса? - попитах срамежливо. Ако звучах нахъсан, щеше да ме зареже сам с бирата на мига.
- Искаш ли да разбереш? - хвърли ми такъв въпросителен поглед,че се смутих.
- Да. Но не искам да правя секс с теб. - това пък как можах да го изцепя?!
-Споко, мой човек. На другия бряг съм. Иначе нямаше да те заговоря и да те черпя уиски. Но си симпатяга, ако някой ден започна да харесвам мъже, ти ще си първия, на когото ще се обадя.
Невероятно. Отлетях в друга страна, за да намеря най-мизерния бар и да изпия просто една бира. С тая си говорихме цяла нощ, на сутринта закусихме в хотела й (оказа се, че е тук на почивка), пихме кафе и пак си говорихме. Не спирахме да плямпаме в продължение на няколко дни. Сънят ни беше враг, а алкохолът приятел. Пропих уиски, а тя пък бира. На четвъртия ден заговорихме за раздялата, как всеки ще поеме по своя път и няма да се видим повече. Но това не бе проблем. Приказното време, което прекарвах с нея не се равняваше на нито един оргазъм от всичките ми забежки. Красотата й ме пленяваше, интелекта й ме омагьосваше, а тялото й ме изкушаваше. И въпреки това не предприех нищо. 
Предпоследният ден, докато пиехме чай в малко квартално кафене, под ритъма на стара френска музика, тя отвори уста, пое дъх, сякаш събирайки смелост и каза :
- Обичам те.
Погледнах я спокойно, завъртях очи уж да огледам обстановката и да помисля какво да кажа. Но единственото, което се изплъзна от устата ми, без дори да съм го мислил беше:
- Мога да се влюбвам, но не мога да обичам. 

вторник, 25 декември 2012 г.

Бутилка бира






Не ми се занимава с теб. Не те познавам все още, ти може би ще харесаш чаровната  усмивка или лицето ми. Кичура, който пада върху челото ми или нещо друго. Не припарвай. Дори не ми хвърляй заинтересован поглед. Нямам нужда от теб. Ти ще бъдеш единствено бройката-за-тази-вечер. Което означава, че ще ме изпразниш или аз ще се изпразня без твоя помощ и ще те захвърля на леглото или в някоя уличка, а след това ще си тръгна без да ти кажа, че ми е било приятно. А вероятно не ми е било. Сигурно през цялото време на псевдосексуалният акт, който за теб ще е най-уникалното нещо на света, ще си мисля какво правя тук  или дали съм гладна и какво ще вечерям. Какво ще правя след като отключа входната врата на апартамента си. Ще легна в леглото- персон и половина, ще се зачудя защо е все така празно, самотно и дори няма да си спомням,че тази вечер правих секс. Дори лицето ти ще е забравено. Ако случайно те размина по улицата няма да те разпозная, та камо ли да те поздравя. Не ме занимавай. Дори не ме поглеждай. Ти всъщност не ме искаш. Или поне не тази вечер. Сега съм в плен на желанието да се омотая в мрежата на собствената си глупава тъга, която дори не знам от къде извира. Достатъчно съм депресирана от факта, че нямам за какво да се депресирам. Човек трябва да обича. Или да страда. Ако едно от двете не е на лице, значи животът му не върви в правилната посока.
А моят отива с бясна скорост в грешната. Чакам нещо или някого? Чакам ли го наистина? Мисля,че постоянно чакам удобен случай да се напия или да се сдухам,за да има за какво да се разрева или залепя за тоалетната чиния, повръщайки. Повръщайки от себе си.
Остави ме. Не ме гледай, нека тази вечер бутилката бира бъде моето  любовно другарче. С нея се разбираме прекрасно. Никога не се сърди, когато ми се прище да я захвърля с всичка сила в непозната посока, за да я счупя на хиляди парченца. Даже май си приличаме.
Опитвам се да се строша на милиони парченца.
За да можеш да ме събереш. 

петък, 21 декември 2012 г.

След раздялата


Разделихме се неотдавна, но болката е все тъй прясна. Празнината постоянно ми напомня за теб. Сякаш има не дупка, а кратер в мен.  Изтръпвам цялата, треса се, не спирам да те мисля, псувам те дори. Не успявам да те превъзмогна, наистина.
Вече няколко дни пия лекарства против липсата ти, но не спомагат да те оздравея. Не намирам начин да те запълня, само времето е лек. А то минава толкова бавно. Аз съм мъченик в мрежите му. То ме изтезава с шиповете си, хвърля ме в тъмница, където страдам без ни най-малка представа за минути и часове. Изпивам кръвта на болежките си и в устата ми остава горчив привкус. Това ли е усещането от раздялата ни?
Събуждаш ме сутрин рано, караш ме да се друсам с нежелание..  от дрогата за кратко ми минаваш. А след няколко часа отново мисля за теб, отново бродиш в мислите ми, отново си тук, въпреки че те няма.
Ще напия тялото си с алкохол. Ще изрежа заразената част.  После ще я зашия. Ще те псувам с най-циничните изречения, ще ругая безсрамно. И пак ще трябва да те чакам да ми минеш…
Шибан
липсващ
мъдрец!

вторник, 18 декември 2012 г.

***


Не, не че те мразя, просто не те искам в живота си. Да, приятно ми беше да сме заедно. Обичах те, може би все още те обичам, но така е по-добре. Полезно е да те изрежа от мислите си. Защото си като рак. Заразила си ги всички и ми е трудно да оперирам. В началото беше лесно, новото и непознатото не ме подсещаха за теб, големият град ме удивляваше и изненадваше. Алкохолът, наркотиците и сексът за една вечер определено бяха ползотворен лек. Всичко беше на мястото си.
Напоследък. Ох, как не те искам, защо мисля за теб? Защо ми липсваш? Нищо не ни свързва вече, само там един рилейшъншип, която е в миналото. Или е на пауза? Разделили сме се за кратко и когато се видим отново пак ще сме заедно? Не, не, това е плод на въображението ми. Всъщност истината е, че… Каква е истината? По дяволите, не мога да се справям с тия тъпи любовни мъки. Бях спряла да мисля за теб, некомуникацията ни ми помогна да забравям. Ей, на виж, няколко месеца изминаха и не съм ти пращала ни смс-уведомление,че ми липсваш, ни съобщение в социална мрежа, че не мога да живея без теб. По дяволите, защо съм такава лигла. Трябва да те забравя. Я, телефонът ми звъни… Какво, ти ми звъниш, но..

Когато вдигна телефона и чу гласът отсреща, сърцето й заби лудо в гърдите, гласът й трепереше, а единственото нещо, на което се надяваше, бе да не й се налага да говори много, та да не се издаде. Поговориха около час. Споделиха мъки, сълзи, общи спомени, накрая се посмяха. А когато затвори телефона, се почувства сякаш е в началото на пътя, който бе изминавала в продължение на някого месеца. Толкова усилия за нищо.
„По дяволите, не ме бива да се справям с тия любовни мъки!”
Когато излезе от входа пое на някъде без посока. В първата аптека, която видя влезе и си купи презервативи. Набра някакъв номер.
-Здрасти, свободен ли си?
-Да. Идвай. Само купи консумативи.
- Вече го направих. След 10 минути съм при теб. 

понеделник, 10 декември 2012 г.

Саморазруха


„Защото сексът понякога е като алкохола – саморазрушителен.”

Защото понякога, когато свършиш, макар и не толкова задоволително колкото ти се е щяло, прегръщаш Лицето, което лежи до теб и се чувстваш сам. Неизмеримо сам. Разрушително сам.  В леглото, в постния оргазъм, в себе си, в съзнанието си. Търсейки тяло, с което да поиграя, да изтезавам, изнасилвам или галя, търся себе си някъде в промеждутъка между него и мен. Съжалявам ли? Не. И как бих могла, след като сексуалният акт очевидно ме кара да разсъждавам. „Мъжете са лишени от еволюция, защото заспиват след това.” – беше ми казала една приятелка. А ние жените какво? Мислим. Анализираме. Сравняваме. Пагубно. Понякога.
Мечтая. Или си въобразявам за Тялото, придружено с Лице, с което няма да изпитвам гол оргазъм. За прегръдката, която ще даря или получа и ще се потопя в нея. Ще се чувствам у дома, положила глава на нечии гърди. Усещайки аромат, който до преди малко  ме е побърквал. А след това  ме кара да обичам. С цялото си същество.
Тялото, придружено с Лице ще зарови пръсти в косата ми, ще ме целуне по челото и ще се намести удобно до, върху или под мен. И няма да бърза да си тръгне. А аз няма да  мисля дали сега трябва да се облека и да си хвана пътя или мога да остана до сутринта за по едно кафе. Или може би душ.  
Тялото, придружено с Лице ще ме диша, попива и завие, за да не настина. Ще кръстоса пръсти с моите и ще заспи. Непробудно. А сутринта, когато срещне погледът ми ще се роди в него, ще ме погали по бузата и ще ме попита „Спа ли добре?”.
А саморазрушителната самота… Тя ще е далеч. Зад гърбa ми.

събота, 17 ноември 2012 г.

Мъничко студ







‎"Колко да е студено?! - Минус тебе, не повече. Другото няма значение. Другото просто е климат.... Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига..."



Мислех,че образът ти е останал далеч зад гърба ми. Уви, оказа се заровен в спомените ми, чакащ асоциация, за да се появи. А от тях имам много. В чашата с ракия, в тази с вино или бира. Ще спра да пия в чаша. Измъчвам се вече.
Мъча се да свиквам с идеята,че някой друг гали лицето ти, че някой друг ти хвърля влюбени погледи или се мъчи да те види в тълпата. Друг докосва коляното ти като знак да замълчиш, целува рамото ти докато си купувате храна за вкъщи. Че лягаш върху ръката на чужд човек, различен от мен. Прегръща те през кръста докато заспиваш, търси аромата ти по възглавницата, докато ти си в другата стая и правиш кафе само по риза. Крещиш му по телефона, извиняваш му се за грубостта си онзи път в кафето. Вървиш по онази дългата алея и го убеждаваш,че не може да ходи в права линия. Поемате от аромата на есенния студ заедно и усещате магията на сезона. Заедно. Шепне ти да се отпуснеш докато си свила юмрук в джоба му, казвайки че ти е студено. Мъмри те за лошите ти навици. Трябва да спреш да пушиш наистина, въпреки че цигарата омагьосва устните ти и те изглеждат още по-вълшебно от всякога. Моли те да се разходите по студените пусти улици, само за да има възможността да си открадне целувка от теб.
Мъча се да преживявам липсите ти. Сиреч ония мигове, в които съзнанието ми те усеща толкова близо, а тялото толкова далеч. Моментите, в които чувствам загубата ти толкова стихийно. Вбесява ме факта, че може би заспиваш до друг, че не търсиш мен в леглото. Че някой друг ти готви, същия този те чака да му се обадиш и нервно гледа телефона си да не би случайно да е получил съобщение или пропуснал повикването ти. Друг гледа насълзените ти очи и държи ръката ти. Нежната ти длан. Прегръща те и те жадува.

Друг те изпраща с мокър поглед. И те мечтае. Диша те.
Студено му е, не чак толкова. Само минус теб, не повече.

понеделник, 5 ноември 2012 г.

the dark side


Намирах се в тъмна стая. Седях на стол. Усещах,че пред мен има маса. Ръцете ми бяха мокри и лепкави. Тялото ми миреше на застояло. Не знаех какво се е случило с мен и защо се намирам на това непознато място. Исках да намеря източник на светлина, но не можех да стана, а ръцете ми бяха вкочанени. Краката ми трепереха. Трясна се врата и внезапно нещо проблесна.
- Добър вечер. Аз съм инспектор Караиванов. Знаете ли къде се намирате?
- Не .
Инспектор?! Какво по дяволите?!
-Намирате се в първо районно управление. И сега с Вас ще си поговорим. Спомняте ли си имената си?
Мамка му. Какво се случва?!
-Да, разбира се, че си спомням имената си. Но защо се намирам тук?
- Моля, каже ми как се казвате.
- Не и преди да ми обясните защо съм тук. Защо мириша на мърша? Защо ръцете ми са такива…
Погледнах към тях и видях, че има засъхнала кръв по пръстите ми. Пуловерът ми беше съдран, обувките ми развързани, а китките ми бяха оковани с белезници.
-Не си ли спомняте как се озовахте тук? – попита ме Караиванов.
Помъчих се да се сетя какъв беше последният ми ден и какво правих. Спомних си само, че отидох на работа с колата си, пушихме един коз със съседа по бюро на работа, а след това отидох с бившата си приятелка да пием бира в някакъв бар. Тя ми предложи нещо, което ще ме вдигне мигновено бързо и аз приех. Насочихме се към тоалетните, дръпнах една линия, върнахме се на бара и… Мъгла. Черна дупка. Защо не си спомням?! Побиха ме тръпки. Паникьосах се. Започнах да нервнича. Кракът ми инстинктивно заши по пода.
-Не, не мисля, защо имам кръв по пръстите си, а тези белезници, те за какво са? Какво става?
-Добре, слушай ме внимателно, извратено копеленце такова – Не ми харесваше тонът му. Уплаших се. - Получихме сигнал за убийство в парка. – Убийство, какво убийство, бе пич?! -  Когато пристигнахме с колите, сварихме труп. На жена…
- И какво общо имам аз с това? – попитах още по-уплашен.
- Какво общо имаш ти с това? Сега ще ти обясня. На няколко метра от трупа се виждаше блед силует. Клатещ се. Като луд, нали знаеш как се клатушкат лудите?!
Какви ги говори тоя? Очите му се изцъкляха като на наркоман. Погледът му се пълнеше със злоба и като че ли бе насочена към мен. Зяпаше ме така, сякаш всеки момент ще ме вдигне със стола и ще ме засили в стената.
- Мислиш си, че си много хитър и ще ти се размине? Няма да стане. Ще те напъхам в най-отвратителната килия, ще дишаш застоялата си урина и ще лежиш в собствените си лайна. Такива като теб заслужават именно това. Нещастник…
С Нея бяхме заедно 1 година. Всичко започна случайно. Срещнахме се, намразихме се и бързо след това се заобичахме. Трудно откраднах първата си целувка. Много бягаше от мен. Не се даваше, понякога си мислех, че е девствена и иска да се пази до сватбата. Грешах. Тя ме целуна първа. Когато устните ни се докоснаха за съвсем първи път ми се струваше, че тях съм чакал цял живот. Че за тях съм се молил, страдал съм, те са били целта ми, жадувал съм ги, дори без да осъзнавам. После всичко беше перфектно. Заживяхме заедно на петия месец и аз бях на седемстотното небе. Не можех да повярвам, че такава любов ми се случва. Че е споделена. Че тя ме иска толкова истински силно колкото и аз нея. Няколко месеца по-късно се прибра мокра от вън. Беше тъжна. Каза, че иска да говорим. Потъна в дивана все така мокра и каза, че ми е изневерила. Побеснях. Исках да хвана прекрасната й бяла гуша и да я стисна между ръцете си, докато не издаде последния си дъх. Да ми изневерява?! На мен? Аз, който заменях жалкия си живот за нейния, аз, който не спях, когато нея я нямаше в леглото,аз, който усещах аромата й по себе си, когато не е до мен.  Идиотът, който бе готов да изпълни всичките й малоумни прищевки, само за да се усмихне по оня начин, който ме кара да се разтапям, коленете ми омекваха пред погледа й. А в прегръдката й можех да заспя завинаги. Щастлив.
- На метри от местопрестъплението намерихме кухненски нож. С твоите отпечатъци, мой човек.
-Какво?! Не, не е възможно. Нещо бъркате.. – капки пот се стекоха по гръбнака ми. Какво ми говореше тоя идиот? Не е възможно. Не съм способен на нещо такова, да вярно, че я обичах, вярно,че живяхме заедно, а след това тя ми изневери последователно с няколко … Но не, не може. Не съм я мразил, никога не съм искал да й причиня нещо лошо, да, исках да я пребия, да я удуша, но това са били моментни състояния. Дълго си мечтаех да я изчукам за последно, ей така от злоба, за да ме запомни. И да й причиня най-силната физическа болка по време на това чукане, но … Тоя бръщолеви глупости…
- Предполагаме, че си го взел от ресторанта в близост до парка, още не сме разпитали персонала, но са ви видели да вечеряте заедно там. Жената имаше синини по шията. От душене. С корда. Съпротивлявала се е.
Били сме се. Не е било фатално никога. Разминавахме се с по няколко синини и после се карахме кой на кого е причинил повече следи.
 -Пуловерът ви е съдран от нея като че ли. Дълго сте се борили като съдим по раната на тилa ти, вероятно причинена от камък. Ако момичето е притежавало малко повече физическа сила, е щяла да сложи край на мизерния ти живот! Тук си от ден и половина. Беше в безсъзнание. Жалко, че се събуди. Умирах от  желание да те задуша, но чувството ми за дълг те спаси.  Лекарите казаха, че състоянието ти е такова в следствие на тежък удар по главата.А, да - и на наркотици. И ако съдим по това, което намерихме в ръцете ти… Чака те доживотен затвор, глупако. Има справедливост за изверги като теб. Ще гниеш и ще си мислиш какво си направил.
-Какво? Какво съм държал в ръцете си? Вие нормален ли сте? Това е нереално. Измисляте си, бъркате ме с някой друг…
Той извади снимка и ми я показа. Погледнах. Не можах да помръдна. Тялото ми блокира. Очите ми се насълзиха. Беше снимка на бившата ми приятелка. Мъртва. На шията й ясно личеше тънка синьо-лилава линия. Караиванов измъкна друга снимка. На нея се виждаше раздрано през гърдите тяло. И по-специално от ляво гледката беше отвратителна. Зееше дупка, гръдта бе оцветена в червено, а до тялото имаше обилна локва кръв. Показа ми трета снимка. На нея ясно се виждаха ръце, които държаха нещо, на десния палец блестеше сребърен пръстен, моят сребърен пръстен. Това, което държаха, приличаше на човешко сърце. Нейното сърце.
Бях го изтръгнал.

сряда, 24 октомври 2012 г.

Time


Напоследък премислям много неща. Наблюдавам, изучавам, правя си изводи. Основно върху човешките отношения и промени. Разбира се, не оставям на заден план и природата, която ми създава приказно и романтично настроение в последния месец. 
Да кажа,че ме е обхванала носталгия – не мога. Не е това. Вероятно разсъждавам върху началото и краят на една връзка. Без значение каква, няма да слагам етикети, а и не искам. Отнемането на нещо/някой или липсата му, ме карат да връщам лентата. Не търся грешки в себе си, защото отдавна съм ги намерила. Дали съм ги поправила – може би, може би не. Но дали съм станала по-добър човек? Това е, което ме вълнува основно. Станали ли сме по-добри. В сравнение с онова, което сме били преди десет години. Примерно.
Извод: всеки го има сам за себе си. Мен обаче ме тревожи друго. Наскоро се запознах с едно момиче, което каза на момчето до себе си „нямаш право да разваляш приятелски отношения, поддържани с години заради някаква простотия.” И права ли е? Хората са различни, биват наранени от различни неща, засягат се от различни думи и онова, което за мен е правилно и редно, за теб, ти който четеш, вероятно не е. Как се превъзмогват различията? С компромиси разбира се. До колко сме склонни да ги направим? Това зависи само от нас самите. До колко си струва самият човек, заради когото правиш жертва? Пак всеки преценява за себе си.
Но какво се случва, когато не можеш да прежалиш разликите в характерите и последвалата раздяла? Отваря се една дупка. Тя се пълни с пресни асоциации. С отминали спомени.
Тук единственият лек е времето.
Време, моля те, лекувай по-бързо. 

вторник, 25 септември 2012 г.

Есенно sadness


Забрави аромата си в стаята ми. Малко над леглото в ляво. Тъкмо там ухае най-силно на теб. И всяка вечер, когато си легна или когато отворя книгата преди сън, ме стъписва присъствието ти. Макар и косвено. Превъртам лентата и си спомням,че понякога те пазех. Не исках ти да страдаш.
Срещам те всеки ден. По няколко хиляди пъти в съзнанието си. В спомените си. Пазя само хубавите, защото лошите се трият автоматично. Така се програмирах в мига, в който те срещнах. Често се присещам за онзи първи път, в който сложихме ръцете си една в друга, после вплетохме пръсти. Нали знаеш онова чувство, което облива цялото ти тяло с топлина. Ей тъй, по същия начин се чувствах и аз. И тая топлина не ме напусна. И до днес. Знам,че те лъжа, че всичко е наред, че не страдам, че не плача. Но как да ти го кажа? Не смея да потъна в погледа ти и да си призная. Пък и защо ти е да ме мислиш? Мене и моята любовна мъка. Аз ще се справя. Ти за себе си се грижи. Нека ти да си наред, пък аз… Аз ще се оправя някак.
Алкохолът не помагал срещу липси. Не е вярно. Помага да ги изплачеш. Става ти по-леко на сърцето после. И по-тежко на главата. Ей на, оня ден реших да си изрежа съзнанието. Купих си галон бира, не помня целия ли го изпих, ама и няма значение, щото знаеш,че бързо се напивам, така ми тръгнаха сълзите, че не помня да съм плакала така като дете. Мамка му.
Тебе те няма. Замина. Край. Животът ми свърши. Или поне една дълга приказка приключи. Дори не можах да видя лицето ти, ей тъй, за да ми държи дълго. Щях да запомня лика ти и да го пазя в съзнанието си до следващата ни среща. Само дето такава няма да има, нали?
Как да призная пред себе си,че те обичам? Не мога. Не ми стиска да си кажа истината. Страх ме е,че ще продължава да ме боли още дълго. Сякаш си ме парнала с ръжена и сега оплаквам белега си.
Не мога да дишам без теб. Дано никога не го разбереш.

понеделник, 17 септември 2012 г.

Лято 2012







И тъй. Измина още едно лято. Някак е тъжно като се замисля, че топлите дни си заминават, но пък това е естествения ход на времето.
Тези три месеца бяха много важни за мен. Научих много неща, отървах се от други. Мисля,че подобрих себе си. И че станах мъничко по-сериозна (надявам се).
На първо място, научих се да живея с други хора. Непознати при това. Оказа се,че мога да бъда доста по-съобразителна отколкото смятах,че съм. По-сдържана. По-уравновесена и по-трезво мислеща. Осъзнах,че наистина начина, по който мисля, разсъждавам и действам се различава коренно от този на другите. Което ме прави още по-униикална. А това е яко.
Успях да вирея в среда, която ме задушаваше и изнасилваше по няколко пъти всеки ден. Малък свят, изграден от интриги, лъжи и омраза. Място, в което си като плъх, няма прозорец, няма въздух. Егоизмът беше на преден план. Уникално нещо са хората. Уникално отвратителни понякога. Или пък винаги. Не знам.
Оказа се, че съм се смятала за далеч по-разточителна, отколкото всъщност съм. Намерих начин да оцелея с малко. Но задоволително.
Следващото, с което се гордея е, че си взех отвратителния изпит. Много ме мързеше да чета за него, но комбинацията работа и учене се оказа не чак толкова вредна. Да живеят графиците и плановете. Без тях бях загубена. А не са ми присъщи.
 И накрая, но не последно място, постигнах целта, за която отидох. Все още не съм я придобила, но се надявам скоро и това да се случи.
Промених си мнението за себе си. Доказах си,че мога да бъда съвсем друга.
И да оцелея.
Поздравявам се за това.

П.П. Наздраве за мен.

събота, 16 юни 2012 г.

99% розово


Болката се преодолявала с повече болка. Или иначе казано клин клин избива.

Понякога нещата излизат извън контрол. Друг път пък са прекалено добре планирани и сработват, всичко си напасва. Възела е добре спретнат. Но онова чувство е важно, дето ти разбърква вътрешностите.
Странно е, когато осъзная,че мисълта, с която заспивам и се събуждам вече толкова време я няма. Странно е, когато те видя и нищо не ми трепва.
Странно е и че не ми липсваш. И същевременно някак тъжно. Напуснах те. Тръгнах си. Изведнъж и неочаквано.Безвъзвратно, но не и безвъзмездно.
Чудя се дали страдаш, боли ли те. Каша ли е в главата ти? Препускат ли мислите ти в посоката към въпоса „Къде сбърках?”.
Обеднях ли без теб? По-празно ли усещам леглото си? Търся ли инстиктивно ръката ти, за да я хвана? Лягам ли на твоята възглавница  само, за да усетя аромата на липсващото ти присъствие?  Празна ли съм? По-малко ли се усмихвам? Страдам ли от невъзможността да изпълнявам глупавите ти прищевки и желания, абсурдните ти идеи, които правеха моментите ни толкова прекрасни?

Не.
Усмихвам се.
Непрестанно.
Защото не те искам.

вторник, 15 май 2012 г.

Стая под наем





"Когато душата ми е отново пред разпадане, тренирам тялото с бягане..."



Имунизирам се срещу лошотия.
Определение на последната дума според моя речник : отрицателни емоции, заключени и преповтаряни истории с кофти ending в единствената стая на съзнанието ми. Наех я преди известно време именно с такава цел. Ключа го загубих някъде и сега не мога да ги пусна, за да излязат. Затова тялото ми се съпротивлява и гърчи. Бунтува се срещу затворен звяр в стая под наем.
Решавам, че ще сложа край. Може би ще разбия вратата. (Дано съседите не се оплачат.) Ще потърся начин да отключа. Да освободя жалката си същност от белезниците на саморазрушителната ми мисъл. Ще отворя вратата и ще напъхам в стаята един куп розови носорози. Или пък фламингота. М, да. Забравих. Ненавиждам розово. Майната му.

Времето на днешния ден ми съдейства напълно. Облачно е. Дори леко пръска.
След като почти прочетох книгата си по време на скучните упражнения, докато се прибирам към празния апартамент, измислям облеклото и маршрута на моето лечение. Няколко минути по-късно съм в парка. Пътеката е пред мен, усещам как всеки момент ще завали. Спирането на цигарите кара краката ми да нервничат в спокойно състояние. Постоянно шият. Ушиха депресирания ми нихилизъм. Време е да ги задействам в система от движения, които да покрият пътеката с капки страдание.
В началото темпото ми е леко, после забързвам и изведнъж се усещам как летя сред аромат на липа. Дишането ми е учестено, сърцето ми е на път експлодира, но не спирам. Освобождавам съзнанието, тялото, сърцето и краката си от мизерията на ежедневната самота.
Заваля. Спрях, за да регулирам дишането си, а и да почакам дъждът да се усили. Понесох се отново. Тялото ми гореше под екипа, а по лицето ми се стичаха студени капки. Забързах темпото. Разликата в температурите се усещаше все по-рязко. Бързах, тичах с такава скорост, сякаш бягах от похитител, едва дишах. После... Спрях.
Погледнах нагоре. Дъждът намокри лицето ми с хладка вода. Около мен хората, забързани тичаха, за да се затворят в сухите си апартаменти.
А аз се чувствах мокра, жива и освободена.

петък, 4 май 2012 г.

Искам...

Искам гей парад без хомофобски изяви. Без създаването на групи във фейсбук "Да пребием тъпите гейове", в които си правят уговорки къде точно да нападнат определена група от хора, разхождали се с тълпата на прайда.
Искам стрийт парад без неразбиращи погледи на минувачите. Искам хетеро парад със знаме (макар и да не знам дали хетеросексуалните си имат флаг. :) )
Искам след всеки парад да се обръща внимание на пострадалите, а не да се правим,че е нормално и не ни пука. Искам повече осиновени деца. Независимо дали с две мами или двама татковци.
Искам толерантна държава.
Искам да виждам все повече възрастни двойки в парка или на кея, хванати здраво за ръка. Повече прегръдки. Повече целувки. Повече грижа.
Искам всеки ден да чувам детския глас на комшийчето да крещи "Тате, тате, подай си главата на прозореца. Да ти кажа нещо. Да те питам нещо. Тате, тате..." И да си спомням как се карах на мама,че си скрива главата прекалено бързо.
Искам да играя отново на народна топка. Да се скарам с някого и да се разплача, а след това всичко да е наред. А не да изпитвам агресия, да чупя, да тръшкам и да разрушавам.
Искам да съм по-добър човек.
Да се върна 10 години назад и да видя 13-годишното си аз, от което да открадна онези добри качества, които сега са загинали в мен.
Искам да видя мама и да не я чувствам чужда.
Искам хората да не се самоубиват от недоимък. Или от несподелена любов. Да се борят малко повечко, за да се наредят нещата. Воля да имат една степен нагоре.
Искам оптимизъм. Положително мислене. Усмивки, а не сивота в ежедневието. Любов. Либералност.
Искам всички да комбинират тези 5 изречения в себе си. Или поне да се постараят.

Тогава може би всичко ще е различно.

сряда, 2 май 2012 г.

Lift

Памуковите облаци засвириха под формата на алармата й и тя се събуди мигновено. Седем и половина, отдавна не бе била будна от толкова рано сутринта. В университета бе забавно днес. Имаха семинарни упражнения. Куршуми, патрони, следи. Най-накрая нещо различно.
Целта на денят бе сериозното учене. След като си купи цигари от магазина, направи силна доза кафе и ги изконсумира, заседна над учебника. Не й провървя. Зарови се в интернет.
И тогава се започна.
Адреналинът се качи. Коляното започна да играе нервно. Пръстите на краката шиеха. Сърцето се превърна в барабан. Трябваше да се движи. Цялото й тяло се ръководеше от нервите, които я обзеха. Някаква сила я караше да троши, блъска, чупи. Искаше да крещи докато гласа й се загуби. Да наранява, да изстисква енергията, да души, да усмъртява, да прекрати зависимостта си или поне каквото бе останало от нея. Все още не можеше да се съвземе от абстиненцията. Но съзнаваше,че вече не бе част от ... това.

Залеза обещаваше прекрасен следобед. Четеше стари послания и прокрадвайки от време на време поглед през прозореца, едва едва се сдържаше да не го запечата. Но някак нещо я спираше. Искаше да запамети този залез, не да го запечата със снимка.
Напоследък не усещаше нищо. Не я трогваше, не я жегваше,не я пареше дори най-дребната човешка болка. Не изпитваше съчувствие към несподелената любов на другите. Знаеше,че има нещо  в гърдите, което биеше, но не знаеше как да чувства с него.

И изведнъж там, сред миналите послания, изписани с жадни пръсти... Усети разрез. Очите й се насълзиха, а в гърдите й тъпата болка нарастваше. Усещаше себе си. Така както се бе изляла и оставила в ръцете на някого. Страхлива, наплашена, дребна, чувствителна, слаба. Смугла.

Чуваше музиката, която привикваше спомени за безсънни нощи и мечти, родени точно преди изгрев. И един спокоен водопад се спусна от очите й. Спокойствието, което я обзе беше чуждо. Но за кратко.
Спомни си за себе си. Разбра,че може да преодолее страхът от самата себе си. Да надвие абстиненцията. Да покори върха, който все не достигаше. Повярва в себе си.
Странно е как понякога само един човек може да съгради целия ти свят с думи.

И всички тези положителни емоции бяха породени от един отвратителен оптимизъм.

Наркотици и секс

Обичам аромата на тялото си след секс. И понякога дори предпочитам да се изкъпя сутринта, за да мога да усетя мириса на оргазма си и тогава. Да мириша на споделена страст.
Напоследък необвързващия секс ме кара да мисля за деца. За моите деца. Да мечтая за тях. Какви биха били, колко, дали ще приличат на мен или на партньора ми. И ми е странно. Винаги съм твърдяла,че не искам  последователи с моят ген. Или съм се оправдавала, че съм прекалено голям егоист, за да гледам друго дете, освен себе си. Отговорността и сериозността ме достигат. Качества, които са ми неприсъщи. И същевременно детето в мен живее все още и прави непоправими бели. Колената му винаги са с рани, а главата му все е пълна с нови идеи за приключения.
Напоследък обаче приключенията не ме удовлетворяват, не ме карат да се чувствам цяла и пълна. Вместо това си мисля за сериозна връзка. За допира на чужда длан по коляното ми, която да разтупти сърцето ми, да го качи в гърлото, дишането ми да се ускори.
Мечтая си за целувки, които обръщат целия ми свят. За лице, с което да заспивам вечер и да се събуждам сутрин. За задушаващо силна прегръдка и жаден поглед.
Когато тичам долавям разговорите на минувачите покрай мен. Замислям се какви са били преди да това, което са сега. Развивам теории за животите им, как са продължили напред, колко са се променили, достигайки до настоящата точка в живота си. И все пак не докосват нито сърцето ми, нито душата ми. Само съзнанието.
Не бих могла да кажа,че ми е празно. А само безразлично. Не копнея за човек, когото да обичам, принца на белия кон или принцесата, видиш ли... Копнея за емоция. Емоция, която да ускорява дишането ми.
Разправят,че любовта била наркотик. Ама шмърка ли се, пуши ли се, венозно ли се приема никой не ти казва. И няма дилър, който да потърсиш, за да се снабдиш.

Дай да дръпна и да се свършва.

вторник, 13 март 2012 г.

Следобедни измислици



Самотна цигара
и прелетели мисли.

Вместо чужда ръка
Пръстите усещат ледена бутилка бира.

Толкова много залези.
И колко празни длани.

Планирана реалност и спонтанни мечти. 
Изгорял фас и празни длани.

петък, 9 март 2012 г.

Несвършване






А, бе докривя ми. Ей тъй, както си вървях по улицата, усмихвах си се, радвах се на живота около мене и дори на влюбените двойки (които по принцип ме дразнят адски много), изведнъж просто ми се изкриви физиономията. Някой ме зашлеви с отрицателни емоции ли, не знам. Ама толкова криво си ми беше, че си….. ония циничните думи. И главата ми, дето все я пълня с някакви качествени си мои филми, беше празна. От никъде, бе. Ей тъй, от никъде ти казвам. Докривя ми.
Насълзиха ми се очите. Когато стигнах до светофара пред мен имаше някакви хора. Обръщат се те, на мене лицето ми мокро, очите ми текат. Да ме бяха попитали защо, нямаше да получат отговор. Че от де да знам и аз.
Като се прибрах първата ми работа беше да се залепя за компютъра и да си пусна рев-парче. Така де, песен, която те натъжава още повече и ти помага да излееш сълзите си. Де се получи, де не. Все тая. Криво ми остана.
Налагаше се обаче да излизам и си се чудя и си се мая де ще ходя с тая грозна физиономия и с това противно настроение да празнувам? Нали трябва малко живец да има в мене, та да мога да разсмивам другите. Да причинявам чужди усмивки и да се чувствам щастлива при успех. Как да е. Тръгнах.
С моята приятелка се хванахме на местопрестъплението „закъснели с 10 минути” точно пред заведението. И като светнах, братчей!
Влизаме ние, радват ни се, поздравяваме и понеже имаме резервация, компанията ми (сиреч моята приятелка) пита директно „Къде ни е масата,бе?”. Пред нас се задава висок, едър, брадясал мъж, с татуирани ръце. И ако не го познавах като „собственик на заведението” в тоя момент наистина щях да избягам в противоположната посока. Настанява ни и след малко пристига с бутилка шампанско. „За кво ни е тва шампанско сега? Няма да стигнем до него въобще.” – мисля си.
Пристига и другата част от компанията ми за същата вечер и почваме да вадим едни теми на разговор, да ги обсъждаме, да ги мачкаме, да ги плюем, да коментираме. А бе, приказка ти казвам.
На мене обаче очите ми шарят и фиксират сервитьорката: Приятно, не много ниско момиченце, със сини очи, русолява коса на руси кичури (или каквото бе останало от тях), топло лице и устни само за целуване.
Пия си бирата и се усещам как, докато пуша, алкохола леко започва да ме завладява и трезвената ми мисъл казва, че няма да консумирам повече за тая вечер.
Трезвената ми мисъл да ми яде… Свободният ми дух иска друго. Поръчвам си втора бира, пак говорим, пак обсъждаме някакви неща, пикае ми се все по-начесто, псувам отворената кухня, щото от нея лъха студ и провокира пикнята ми още по-начесто. Мамка му. А, най-накрая. Затвориха я. Отивам в тоалетната.
Свършвам си работата, пускам водата, вдигам гащите и чувам звук в коридорчето пред вратата при мивката. Опа, сервитьорката.
Тя се казва Р. (същото име, дето последните месеци на миналата година ме мъчеше неистово, съдба ли е, случайност ли, не ми пука), мой набор (добре.), и зодия Р. ( от ония водните, дето не ги харесвам). Разминаваме се едва, едва и на мене ми приижда на акъла да я целуна. Ей така, както тя е в тоалетната, аз също съм в тоалетната, виждаме се за кой? Може би втори път, щото преди няколко дни пак бях в същото заведение. И като ме обзе тоя копнеж, гледам се в огледалото и си представям разни неща в тоалетната с нея. Ама си и вярвах, че ще я питам. Още повече си вярвах,че ще получа положителен отклик. Да се таковам в пияната глава. Излизам преди тя да е излязла и да съм я награбила. Успокоих се.
Продължаваме да пием, аз пиша смси, дето ме ядат нещо, ама… Каквото е такова. Продължаваме да пием. Аха. Ей го е! Шампанското, ей Р., отваряй го, носи чаши и да се изпива!
Главата ми вече се върти доста добре. Като на детска въртележка. Започвам да нервнича кой кога ще си изпие, изпуши и да си ходим,че ИМАМ НУЖДА ОТ ВЪЗДУХ ИНАК ЩЕ ПОВРЪЩАМ ВЪРХУ ВАС. Тъй, де. Наистина имам нужда от свеж въздух.
Тръгваме си. А, не. Забравих си документите. Връщаме се. Как мразя да си забравям документите. Никога не ми се случва.
Прибирам се. Мразя отвратителните 5 етажа и стълбите до там, когато главата ми се ВЪРТИ така. Не знам как успявам да се събуя, нито как успявам да седна на компютъра, за да си пусна песента, дето я въртя от има-няма 3 седмици насам. Лягам.
Опитвам се да заспя - безуспешно. Ей, мамка му, така ми се върти. По дяволите. Защо пия като не мога да пия? Все тоя въпрос си задавам. Не мога да мръдна от позата, в която съм застанала и си оставам тъй доста време. После как реших,че имам нужда от разнообразие, не знам, обърнах се и това реши един много интересен проблем. След кратка пауза се връщам на леглото, пак се опитвам да заспя, пак не успявам и си се ядосвам.
И тогава ме връхлита гениалната идея, че трябва да мастурбирам, за да заспя… Защо, от къде дойде, кой ми я натика в главата? Трябваше ли да го правя? Да. И тогава прозрях такива неща за собствената си сексуалност,че чак ми стана тъжно. Осъзнах, че дори като се докосвам вече не ми е хубаво, че не чувствам нищо между краката си. Дори не се подмокрям, по дяволите. И все пак се борих 2 часа с тези проблеми и накрая имаше лек прогрес. Лек прогрес, колкото да ми стане хубаво и да не стигна до край. ЗАЩО НЕ МОГА ДА СВЪРША?! Мамка му. Вече и да мастурбирам  не мога. И да свърша не мога. Кво ми остана? Един пръст между краката.

сряда, 7 март 2012 г.

Untitled



Първото кафе за деня трябваше да бъде изпито in a special place with someone special. За това се запътих към центъра. Знаех,че someone special ще е там и желаех нетърпеливо компанията, разговора и топлите спонтанни погледи. 
Поръчах си на бара, поздравих, поднесох чашата си към масата и заварих това, което очаквах. Усмихнах се. Самодоволно.
Седнах. 
-         Как си?
-         Добре. А ти как си, Елице?
-         Повече от прекрасно. Благодаря.
Решаваше кръстословица. А на мен така ми беснеят дяволите, когато някой е забил глава в нещо друго докато се опитвам да водя диалог с него. Игнорирам този факт и подхващам разговора.
Изказвам мислите, които ме връхлитат наскоро, прозренията, които ме стряскат. Обмислям ги на глас. Обяснявам. Разискваме. Чудя се. Чудим се заедно. Навивам хартийка в ръката си, оставям я да се развие сама. Радвам й се. Радваме й се. Аз се замислям как  всичко около нас ей така се навива старателно. Или ние го навиваме старателно, мъчим се да го нагънем както трябва, за да пасне в пръстите ни, прегъваме, стискаме и накрая, когато го оставим на масата, то само се развива. Ама не винаги по благоприятния за нас начин.
Усмихвам се, защото пак стигам до прозренията със someone special и ми е едно приятно такова. Не мога да го опиша. Топло ми е. На душата. И се усмихвам. Много се усмихвам. Търся дълбокия поглед срещу себе си, срещам го и се потапям в него. Мълча. Дълго. Ставам. Прегръщам. Кръстосвам пръсти с тези на someone special и си заминавам.
Докато вървя по тротоара се чувствам като отнесена. Като окрадена. Сякаш някой ми е откраднал нещо вътре, тука, в гърдите. Не, не. Не е любов. Не е от оная лудата любов, дето те покосява и си извисен горе в облаците. Не е тя. Не е точно тази. Друга е. Дето липсата й е по-болезнена. По-празна. По-истинска. По-зряла. По-моя.
Умислена се усещам,че погледа ми е забит в тротоара и вдигам главата си. Пече ме слънце. Усмихвам му се и то ми се усмихва.
Топло ми е. На душата. И на лицето.

сряда, 15 февруари 2012 г.

Имало едно време




Вече не си говорим. Рядко по телефона, за 10 минути докато отида или отидеш до университета или на връщане. А колко от предходния си ден можеш да споделиш в 5 минути ако ги разделим в разговора по равно?
Ти си на леглото, щракайки с пръсти на лап топа, аз на бюрото разхождайки моите върху клавиатурата на другия. Минават 20 минути, половин час, един, два, разхождаме се до кухнята  за цигара и отново се връщаме пред мониторите. По време на димящата отрова си говорим. Уж. След това отново разхождаме пръсти по копчетата на машинките.
Преди си говорехме. Сядахме в един нормален вечерен час на масата в кухнята, с две кутии цигари, един пепелник и чаша вода. Заливахме се от смях. До сълзи. Без спир. Знаеш колко средно беше времетраенето на един смях помежду ни. Помниш и как не можеш да го накараш да секне. С всеки такъв опит, той се удължава. С всеки наш поглед. И после очите ни са червени. Устите ни болят. Коремите. От смях.
Преди си говорехме. С часове. Седяхме на неудобните столове в кухнята до 4-5 часа сутринта. И пак имаше какво да си кажем, разкажем, споделим. На какво да се смеем.
Преди си лягахме на разсъмване. Или по-рано. Мятахме крака из леглото, разказвахме си вицове, смешни истории и пак ни боляха коремите и устите от смях.
Заспивахме като деца, които са играли цял ден навън и докато помиришат възглавницата, вече сънуват трети сън.
Преди се събуждах и първото нещо, което виждах беше ти. Съненият ти поглед и мързела  да станеш да направиш кафе. Въпреки това ставаше и го правеше. Сега първото нещо, което виждам, когато се събудя е празната възглавница. А първото нещо, което чуя са сподавените ти в тежки думи сълзи. Изкрещени. Изстрадани. 
Преди нямах търпение да легна до теб и да те прегърна. Да вплетеш пръсти в моите и да ми кажеш, че ме обичаш. Да заспиш с гръб към мен. Сега вместо да се възползвам от последната нощ с теб, аз отивам да пия бира цяла нощ в далечен квартал. И не се стрескам от желанието си да избягам от теб. 
Преди ти споделях. Сега дори не мога да се лигавя във фейсбук, защото трябва да се съобразявам с някого. 
Преди си говорехме. Преди се разбирахме. Преди се забавлявахме. Сега само се караме и си мълчим. 

сряда, 8 февруари 2012 г.

Инсомния


Не мога да спя. Чета книга до разсъмване с надеждата, че клепачите ми ще натежат достатъчно, за да пренесат съзнанието ми в страната на сънищата. Безсмислено.
Загасям светлината, която дразни очите ми, но тъмнината яде мозъкът ми по-жестоко. Размишлявам. Върху себе си, нуждите, миналото, бъдещето, пропуснатите шансове, непоправените грешки.
Питам се дали има смисъл да умувам толкова. Знам,че няма. Но продължавам.

До мен небрежно се усеща движение. Човекът, който спи едва ли не залепен за тялото ми, се върти в съня си нервно, дразнейки се на безсънието ми. Полагам ръка на кръста й, уж за прегръдка, но осъзнавам, че нямам нужда да го направя. Няма топлина. Поне не тази, от която имам нужда.

Замислям се дали онази, която обичах истерично за последно ми липсва. Сещам ли се за нея преди да заспя? Да, понякога. Защо?

Изпаднала съм в меланхолия. Проблемът е,че ми харесва. Че не искам да излизам от нея. А в същото време онези, които ме познават достатъчно отдавна знаят, че това не съм аз и предишното Аз им липсва. Как да го намеря отново? От къде да го изтръгна? Как да се заровя в търсене на безумния непукизъм и разнообразния постоянен секс, който ме характеризираше като нормална?

Време. Разнообразие. Непознати. Излишно нищене на души и сърца. Ровене в чужди мозъци. Анализиране на глупави действия. Чужди глупави действия. Книги. Секс.

понеделник, 6 февруари 2012 г.

Февруарски терзания

Тъжно ми е. Прибирам се по тъмната улица, покрита със сняг и лед и пак ми е тъжно. А тази гледка събужда детето в мен. Заспал е оптимиста ми. Събудил се е реалиста и пресмята случките, които ме натъжават през тази година. Не е доволен. А аз съм, защото именно те ме правят човека, който съм сега.
Причиних си нещо зверско. Празна съм. И въпреки това знам какво ще запълни тази дупка. Ама не искам да си го призная. Така някой друг ще е победил. Ако го видя от друга гледна точка ще излезе, че съм пораснала. Мъничко. Благодарение на теб.

Истината е,че ми липсваш. Че усещам неприсъствието ти толкова тежко,че вечер понякога плача. Не искам да го знаеш. Затова и не искам да чувам гласа ти. Не искам и ти да чуваш моя, за да не ме усетиш. За да не разбереш,че ми е тъжно.
Мисля си дали пък не направих нещо грешно. Дали пък... не трябваше да опитам?

Но познаваме се. Взехме най-доброто решение. И аз не съжалявам,че се получи така.
Понякога чета какво сме си писали късно вечер и думите ме пронизват като кинжал.
Тръпките, които са минавали тогава през тялото ми, препрочитайки всичко, ме връхлитат с тежка сила и си отиват с жестокост.

Тъжно ми е. Представям си как, събуждайки се те намирам на леглото си. Взирам се в очите ти, а ти в моите и оставаме така дълго.
После ми се ще да те помоля да легнеш до мен и да ме прегърнеш. Не защото ми е тъжно, а защото искам  топлината ти.

Не искам да знаеш,че се чувствам така. Натоварва. А ти нямаш вина за нищо. Затова ще си мълча. Няма да ти шепна тъжни думи и да ти разказвам колко ми липсваш. Просто ще почакам да спреш отново на моята спирка.

петък, 27 януари 2012 г.

I am my own hero

Принципно давех мъката си в алкохол, но горчивия опит ми напомняше,че това определено влошава нещата. След като неопределено количество опиат превземе съзнанието ми,то само стартира представата на картини, които адово горят кожата ми и обливат жалкото ми мозъче с неприятни емоции. Защо си го причинявам? Не бих могла да отговоря. Но има един повратен момент, когато съзнанието е толкова опиянено, че въобще не може да разсъждава. Може би точно него искам да достигам всеки път, когато ми се зароди желание за временно осмъртяване на сивото ми вещество. Въобразявах си,че лекува проблеми. Е, реалността ме е  оборвала в безброй случай, за да спра да се самобичувам по този нелеп и глупав начин.

Седях на маса със събеседници, които знаех какво искат един от друг. Но защо аз бях там? Защо жалкото ми присъствие трябва да е на лице винаги, когато двама души се искат? Предразполагам индивидуалностите им към интимна близост?! Глупаво.
Наистина ми бе непонятно. Но така или иначе това екзистенциално подобие на проблем не представлява товар за крехкото ми чувствително мозъче.

„Промянта е константна величина.” И тъй, тя върлуваше в мен като морска буря. Водех разговори на друго интелектуално ниво, което не се бе случвало от доста време. В мен нямаше пожар от ревност, жиглата не ме пареше, дяволите в тялото ми не беснееха, желанието ми да чупя и блъскам го нямаше. И това ме уплаши.
Нима бях забравила какво е да чувстваш топлина към някого, нима бях забравила какво е слабост? Смисъла на мизерния ми екзистен опираше до любовта ми към един индивид, който не я заслужаваше. Липсата на всякакви отрицателни емоции в онзи точно конкретен момент ме стряскаше. Беше ме страх. Какво се случи с мен? По-късно същата вечер разбрах,че нямам желание да открия отговора на този въпрос. Всъщност се радвах, че не ме поразиха злобата и ревността, както се случваше обикновено. Нещо в мен се бе прекършило. Бе загинало в безвъзвратна битка. Но раните не боляха. А това означаваше,че са заздравели.

Не посегнах към опиянението, което караше съзнанието ми да изпада в океани от депресия, не го самобичувах с ревност, не наказах тялото си със жестокост.

Това бе моят героизъм. И аз се гордеех с него до такава степен,че ми идеше да изпъча гърди и да тичам в снега докато краката ми не отмалеят.

сряда, 25 януари 2012 г.

Междуетажни прегръдки

На втория етаж някой плачеше. Спря. „да продължа ли?” Ако се качи нагоре вероятно щеше да се наложи да утешава нечия чужда болка. А как да го направи, след като в нея самата имаше толкова много тъга. Тъга, която не можеше да си обясни вече толкова време. Тъга, която не можеше да изплаче, да остави да изтече. Трябваше да опита по трудния начин.

Продължи, видя я как бе свила краката си в колената, а ръцете и подпираха мокрото й лице. Сега беше моментът. Да я подмине ли или да остане до нея? Защо беше толкова трудно да вземе това решение? Седна на ледено студения цимент. Подпря главата й на рамото си и я прегърна през кръста. Не каза нищо. Просто остана там. Светлината угасна. Тишината се съдираше от сподавения рев на момичето, което изплакваше тъгата си на стълбите. На междуетажието.

Уличната лампа светеше точно срещу тях и импровизираните щори на прозорците във входа, хвърляха магически ресни върху силутите им. Плачът спря. Останаха прегърнати за кратко и след като Плачещата се откъсна бавно и спокойно от прегръдката, двете момичета срещнаха погледите си.

Тъжната взе лицето на другата в дланите си. Огледа подробно чертите й и залепи устните си върху нейните. А Плачещата на свой ред не се отдръпна. Сякаш не искаше, сякаш се познаваха от дълги години и бяха правили това безброй пъти. Не мислеха за нищо. Съзнанията им бяха празни. Отдаваха себе си в тази целувка, отдаваха тъгата и сълзите си една на друга.



Вън фучеше злокобния вятър на зимата, която дойде закъсняла. А от прозореца ми се чуваше само свирене на млековар. Неразбираем говор от съседния апартамент и почукването на клоните в прозореца ми. Чудех се дали трябва да бъда някъде сега. Има ли някой нужда от прегръдката ми, от пръстите ми вплетени в чужда ръка. От дланта ми върху нечие лице, попиваща морско солени сълзи. Чаках обаждане. Зов за помощ от другата страна на телефона. Сподавен рев и невидяни сълзи. Неоткъсната прегръдка и несподелен наводнен поглед.



Единственото, което трябва да направиш е да натиснеш зелената слушалка.