Untitled

Първото кафе за деня трябваше да бъде изпито in a special place with someone special. За това се запътих към центъра. Знаех,че someone special ще е там и желаех нетърпеливо компанията, разговора и топлите спонтанни погледи. 

Поръчах си на бара, поздравих, поднесох чашата си към масата и заварих това, което очаквах. Усмихнах се. Самодоволно.

Седнах. 

-         Как си?

-         Добре. А ти как си, Елице?

-         Повече от прекрасно. Благодаря.

Решаваше кръстословица. А на мен така ми беснеят дяволите, когато някой е забил глава в нещо друго докато се опитвам да водя диалог с него. Игнорирам този факт и подхващам разговора.

Изказвам мислите, които ме връхлитат наскоро, прозренията, които ме стряскат. Обмислям ги на глас. Обяснявам. Разискваме. Чудя се. Чудим се заедно. Навивам хартийка в ръката си, оставям я да се развие сама. Радвам й се. Радваме й се. Аз се замислям как  всичко около нас ей така се навива старателно. Или ние го навиваме старателно, мъчим се да го нагънем както трябва, за да пасне в пръстите ни, прегъваме, стискаме и накрая, когато го оставим на масата, то само се развива. Ама не винаги по благоприятния за нас начин.

Усмихвам се, защото пак стигам до прозренията със someone special и ми е едно приятно такова. Не мога да го опиша. Топло ми е. На душата. И се усмихвам. Много се усмихвам. Търся дълбокия поглед срещу себе си, срещам го и се потапям в него. Мълча. Дълго. Ставам. Прегръщам. Кръстосвам пръсти с тези на someone special и си заминавам.

Докато вървя по тротоара се чувствам като отнесена. Като окрадена. Сякаш някой ми е откраднал нещо вътре, тука, в гърдите. Не, не. Не е любов. Не е от оная лудата любов, дето те покосява и си извисен горе в облаците. Не е тя. Не е точно тази. Друга е. Дето липсата й е по-болезнена. По-празна. По-истинска. По-зряла. По-моя.

Умислена се усещам,че погледа ми е забит в тротоара и вдигам главата си. Пече ме слънце. Усмихвам му се и то ми се усмихва.

Топло ми е. На душата. И на лицето.