Зимно

Излизам от входа, виждам приказната снежна обстановка и усещам магията как нахлува в съзнанието ми. Чувствам и нужда. Тази да споделя новодошлата зима с теб. Падащият сняг, затрупаните градинки, дори грозната и мизерна мокра киша. Да вървим заедно из девствената бяла покривка и да откриваме новият сезон. Хванала облеченета ти в ръкавичка ръка и да я стискам, въпреки студа. За да стопля своята в нея. И да те прегърна в снежна приказка. За да стопля сърцето си с твоето. 

2 парчета драма

и записвам цитати през насълзеният си поглед. И слушам тъжна музика, съпровождаща настроението ми. И те спомням. и те виждам в чашата с ракия. В димящата цигара и отворения прозорец, който вкарва леден студ в стаята ми, без значение, защото не го усещам, тъй като в мен е същият студ. Може би малко повече. И мокрото ми лице те липсва. Нестихващият порив на очите ми да изплачат всичко, за да може всичко утре да е наред. А ще бъде ли? Сигурно. Биполярност. Безсилие. Липса на спор, разминаване на възприятия. Ти си имаш някого. На нечие рамо да плачеш. А аз се подпирам на учебника. Той ще ми е упора през следващите месеци. Той и ракията в чашата, в комбинация с другата, пълна с вода. Приглушената светлина на нощната лампа, музиката, бръмчащата печка, студът, който влиза в стаята и сърцето ми. Две парчета драма. Плачеш ли на неговата гръд или обръщаш гръб както правеше с мен? Няма да ми вдигаш телефона, защото мълчанието е по-крещящо от натискането на зелената слушалка. Отпочиващият ти профил в скайп и неписането в моят прозорец. Защо се губим, когато се обичаме? Не искаш да ме четеш, не искам да те обичам, когато обичаш друг. Виновни ли сме,че сме такива каквито сме? Сигурно. Просто не сме комбинативни. Обичай го. Аз ще обичам самотата си и отново ще си бъда самодостатъчна. Само ще изчакам малко да те изплача. Да те изпия. Защото вече не мога да те обичам. 

...

Звъни ми гаджето ти
Онова, с което се хвана по време на мен
Пита ме за номера ти
И ми казва,че ще пием кафе
А аз се чувствам тъпо
Защото
Искам
Да ме обичаш
Както обичаш него
За да може
Да не те
Мразя
Както мразиш
Ти
Него
Когато заспи
И хърка,
Непрегръщайки те
След като
(С)Те
(с)е
Любил(и)

bed hole

Лягайки в леглото усещам. Че я няма топлината на прегръдката ти преди да потъна в страната на сънищата. Ръката ми стои някак необикновено под възглавницата. Главата ми чувства неудобство. Защото е свикнала да лежи върху гръдта ти. Грозна дупка в чуждото легло, в което се сбъдвахме месеци наред. И ме налазва самота. Несрещана от години. Сама, но не самотна – бях.

Тялото ми е насъбрало напрежението на липсата ти. Всяка клетка крещи истерично. В мълчаливо страдание от отсъствие. Твоето.

И косата ми. Несресана. Защото знам,че няма да прокараш ръката си през нея. Не и днес.

Тристранност.

Желая те егоистично. За мене си. Не ти позволявам да лежиш в чужди легла. Върху чужди гърди. Да поемаш аромат на друга кожа, освен моята. Мразя липсата на присъствието ти. Ненавиждам погледът ти, вперен в различна зеница или ирис.

Не се разхождай с други, които обичаш, защото е изневяра. Не ме разминавай емоционално. Не ме мрази за това, че ни разделям, а после ти пиша пиянски съобщения, докато се опитваш. Да се чукаш. С някой друг. А не. С мен.

Прегърни ме, изкрещи колко ме обичаш, целуни ме и си тръгни. Изчукай се с него. Намрази го, пиши ми съобщение. Че обичаш само мен.

След това се обърни с гръб към него и сънувай.

                               Нас. 

Some kind of magic

Лошо е ,когато със ставането си мислиш за Упсарин Це, защото главата ти се пръска от махмурлук. За щастие съм се запасила стабилно. И от тук нататък денят ми протича банално, пропаднало и мързеливо. Като всеки един от последния месец и нещо. Кво да направя, имам нужда да си изпадна в собствената шибана душевна бездна, за да се издигна отново. Пускам фейсбук да издиря симпатичния пич, с когото си говорих през нощта и малко от сутринта. Дори го изпратих. Звучи ми смешно. Няма значение.

Пише ми един приятел от София:

-          Какво правиш?

-          Нищо, ти? – и виждам,че съобщението му е изпратено от Русе, викам си аха, ето. Ще пием кафе или бира.

Уговорихме се за час и място. Разбира се говоря по телефона докато го чакам. И вглъбена в разговора, благодарение на очилата, виждам ясно познато лице. Е, така му се зарадвах. Като малко дете на плюшена играчка. Изпълни ме един такъв прилив на щастие, че се чудех къде се намирам. Заразхождахме се, споделихме си какво става около нас накратко и пихме кафе. Машинско, щото сме бедни студенти. Стъмни се и закрачихме по централната улица. Чудех се какво да му покажа от родния ми град, което си струва да се види. Театърът, разбира се, любимата ми сграда. Имам си три любими ъгъла. А най го обичам, когато небето се развиделява, на границата между тъмното и светлото. Уникално. И усетих една магия. Русе толкова ми е писнал, но разнасяйки се из него, с този мой приятел, беше като в приказка. Някак различно. Някак ново. Някак непознато. И се усмихвахме, постоянно. Сякаш се намирах в друго измерение. В приказна магия.

Надявам се и аз да съм те накарала да се чувстваш така. Благодаря ти. Прегръщам те. 

Понякога вземаме любопитството за любов

Пийнах си, признавам. До преди няколко часа не мислех за теб. И не ми липсваше. Сега е друго. Главата ми се върти. Около мислите за теб. Стаята ми е празна. Липсва присъствието ти. Възглавницата е жадна за теб. Лицето - недовършено. Защото не заспива в гръдта ти. Тялото ми липсва ръката ти, разположена върху корема ми. Или пръстите ти, сплетени с моите. Дишането ти е в друга географска ширина. Завиждам й. Ароматът ти също е там.
Липсвам. Между бедрата ти. Очите ми са в този лист, а не търсещи. Лицето ти в тъмното. Бирата говори, не аз. Химикалът пише на прима виста. Не мисля. Чувствам на тези редове. Те са моят палач. Отсъствието ти - гилотината. Искам да те сънувам. Юнска. Ухаеща на себе си, а не на отминали.
Утопията - това е ръката ми върху лицето ти. Насълзеният ти поглед, когато ме изпращаш.
Прекалено е широко в това легло.

Теб те няма - аз съм ням.

Инжектира ми любов. Впи игла в тялото ми. Създаде преграда от прегръдки. Обви лицето ми с невидими целувки. Захвърли ме в стая, пълна с дюшеци от любов. Накара ме да скачам върху тях, а те издишаха ласки.

Нарисува кръг. И го напълни със себе си. После ме запълни. И довърши.

Раят е някъде между бедрата ти. С главата ми, положена малко по-горе. С крясъци.

А днес те няма. И аз съм ням.

“раят е някъде между бедрата ти”

Раят е наркотик. Между бедрата ти. Раят е ароматът ти. Вдишването. Нежеланието за издишване. Свиването на клепачите ми, спрелия ми дъх. Усмивката ти, разляла се върху лицето ти, наблюдавайки ме как друсам с теб. Как се извисявам. Как падам. Върху гърдите ти. А те дали са ада? Да. Когато не се събуждам в тях.

Раят е някъде между треперещите ти бедра. По пръстите ми, плъзгащи се по мокрият ти гръб. В гърчещото ти тяло, сгушило се в моето. В гневният ти, неадекватен поглед. В отворената ти уста, изплюваща безшумни стонове. 

crawling back to you

Пълзя към теб.

Ти бягаш - като татко, когато ме учеше да плувам.

Забивам нокти в земята, за да имам стабилна основа към следващата стъпка

Неуверено,глупаво и несигурно се дърпаш.

Незнаейки,че всъщност

Пълзейки към теб,

Се предавам пред себе си.

Незнаейки,че нерешителността ти

Ме отблъсква.

(нед)остатъци

Косата ти на възглавницата ми

Блузата - на стола и

Ароматът ти, който запълва стаята ми

Бельото, забравено на табуретката

И остатъка от парфюма по нощницата ти

В гардероба ми.

Маркирала си стаята със себе си.

Задушават ме остатъците от теб

Напушвам се с тях

И заспивам с голото ти тяло.

Времето, когато набираше номерът ми две минути преди края на работното си време. Двайсет минути по-късно вече ме бе целунала по устните и палеше цигара на столът до мен, с чаша кафе в ръка. Историите за безумните хора, минали през гишето ти тази сутрин. Нестихващото ти желание да опознаваш тялото ми с допир. Стоновете ти, издаващи спокойствието, зародило се в теб, лягайки върху гръдта ми. Лъжата в изречението,че тази вечер ще спиш в своето легло. Прекрасната истина,че отново крадеш от съня си, лягайки до мен. Закъснението ти за работа, когато сме заспали случайно, на разсъмване. Бързината, с която си търсиш дрехите и ги обличаш. Молбата ти да обуеш кецовете ми, защото навън вали, а ти си със сандалите от снощната топла вечер. Кривотията ми сутрин, на която отговаряш с блеснал поглед и нетърпение работният ти ден да свърши, за да се върнеш в обятията ми. Самотното усмихнато заключване на врата след теб и спокойствието, че си лягам без присъствието ти, защото когато се събудя, ти ще вървиш към мен.

Отключвайки ти, забелязвам колко недоспала си. Ти се усмихваш и просто ме целуваш продължително. Събуваш кецовете ми и се разливаш върху леглото. А моят единствен избор е да легна върху теб. И тогава отново телата ни вилнеят едно под друго, опознавайки се.

До случайното ни заспиване на разсъмване.

Shortcut

Когато в гърдите вече не тупти същото желание, когато е прегръдката е празна, а целувката е по навик. Съзнанието е изнасилено, тялото – безжизнено, но функциониращо. Тогава трябва да стиснеш зъби и да продължиш напред.

Влачейки се по пустите нощни улици с прогизнало от сълзи лице не е начинът, по който искам да живея. Правейки избор наранявам себе си и теб. Но болката не би била толкова могъща, ако остана на същото място. Би било равносилно на смърт. Разбира се, че те обичам. Но когато болката е повече от любовта, е време да си тръгна. А всеки край е ново начало, нали така? Вярно е,че някои се ползват с приоритет. Но ти не си моят път, нито аз твоят. Колкото по-бързо поемем в различни посоки, толкова по-бързо раната ще зарасне. Един приятел казваше „Няма значение какво е станало. Падаш, ставаш, продължаваш.” Така ще направя и аз. Прости ми,че не мога да понеса същността ти. Прощавам ти, че не можеш да понесеш любовта ми.

"Вярвам, че животът дава избор и че неприятностите може и да не те наранят, но могат да те накарат да се страхуваш да направиш избор. Да имаш право на избор означава да живееш."

МАРК ЛЕВИ

Sickness

Искаш да ме изрежеш от себе си, защото прекалено ме е грижа. Аз съм твоят тумор и твоето лекарство. Не смееш да злоупотребяваш с мен. Въпреки че не бива да ме смесваш с алкохол, наркотици и други любовни или секс истории, го правиш. Влошавам се, заразявам клетките ти с мъка. Изпиваш я. И винаги оставяш една капка от мен. За да присъствам в тялото ти. Пропивам съзнанието ти с мисли за мен. Тормозя те. Когато се опитваш се откъснеш, те боли. Разяжда те. После ме визуализираш извън тялото си и ме прегръщаш силно, стискаш до болка. Чупиш ме. Запълваш устата ми с език докато не започна да се давя. Плашиш ме до смърт. Плачеш, защото може да изчезна. И все пак знаеш как да живееш без мен. Изцеди ме от себе си, изстискай ме, изпий ме, преглътни ме. После ме изпикай и пусни водата. Искам да забравиш за мен толкова бързо, колкото казанчето се напълва отново. Аз съм вирус във вируса, инфекция в инфекцията. Възпаление, което се влошава и те  убива. Топчето в гърлото ти, което те спира да говориш и те дави. Изплюй ме. Стъпчи ме.

Изсмучи ме от себе си, за да съществувам свободно в отделна епруветка.  

19.08

-        -  Бейби, да те черпя един залез?

-        -  Не, аз ще те черпя ново запознанство. И бира. П.п. и аз си мислех за залез.

С нетърпение излизам , за да утоля жаждата си с бира, да те заситя, а и себе си - с усмивката ти. Вървейки, усещам,че всъщност нямам такава нужда от теб. А само си въобразявах. Прегръдката на стар приятел ме затопля и подсеща.

Разстоянието между нас не боли. Вече не. Въженцето ти е дръпнато. Тръгвай! Целуни ме преди това, та да ми припомниш,че все още си моя. Но не си. И своя вече не си. Робуваш на инстинкти. Чувствата не са свързани. Усещам,че след минути ще идеш някъде с някой друг. И тогава ще си н(ег)ова. За тази вечер. А утре – отново моя. Иди, наслаждавай се на свободата си.

Промяната е константна величина.

The drugs

Когато заравям глава в гръдта ти, а ръката ти се разхожда нежно по косата ми, на очите ми – сълзи напират.  Сдържани, погледа ми навлажнен, целуваш ме.

Когато знам, че тази вечер твоята страна от леглото ще разкъсва тялото ми. Липсата на присъствието ти ще гони съня ми.

Когато те сънувам и се събудя, но теб те няма.

Когато искам да те изпия, но единственото, което усещам е спомена за влагата ти.

Когато ме сриваш, отсъствайки. 

(не)наситеност

“Едно леко побутване. Един поглед  и едно докосване по тила  ти.

Един полъх на парфюмът ми в лицето ти, заради развяните ми коси, докато те подминавам.”

Насълзени, очите ти се скриват под тъмните очила. Не ги крий. Не от мен, толкова е красиво, когато плачеш в ръцете ми, когато ми обръщаш гръб, изпадащ в конвулсии от емоцията, която те е разтресла. Горда си, достатъчно силна, за да плачеш пред  други. Обръщайки се леко, за да ме отблъснеш,  лицето ти докосва моето и опитвам  сълзите ти. Тук те хващам  на тясно и  се заключвам в обятия. Така единствения ти избор е да ме прегърнеш.

Знам,че когато сълзите ти секнат ще ме изгониш вежливо в другия край на леглото. За да се приближиш неочаквано  и да изпълниш ухото ми с дъха си, утолявайки жаждата ми с аромата на парфюма си.

За да подразниш тялото ми с косите си и да ме изцедиш.

До поредния и безкраен стон.

13.07

Гледам й гърба, извит на кобилица на около 20 см от мен, на леглото на нашите. Спи. Ще ми коства само едно леко невинно движение да приплъзна чаршафа по голата й плът и да се намърдам между краката й, където е влажно, топло и приятно. Вместо това аз решавам да пуша една, да си хвана тефтера и да пиша.
Има нещо адски провокиращо в гледката, а и другото го правя сравнително често напоследък, та за момента преценявам,че ще дам път на писането. Не че не се побърквам и не ми се учестява дишането, само като гледам как потрепват пръстите й, докато спи, но пък и тефтерът седя зарязан години наред и тази сутрин като че ли му дойде реда и на него.
С цялото си същество внимавам да не я събудя. Знам,че само да се размърда.. Цялата работа с писането отива на кино. Не че ще ми пречи нарочно, ами...
Лежа до нея, приятно недоспала, мисля си как, освен че искам да я чукам, искам да й сготвя, да й направя чай, а бе въобще - да я карам да се чувства добре. Не й го дължа. Дължа го на себе си.
И лежа така гола до нея, и пиша на границата между вдъхновението за писане и водещата до мръснишки действия, спрямо тялото й възбуда...

М.

Влакът

“Take a lover who looks at you like maybe you are magic.” Frida Kahlo

Поемайки от теб  чувствам, че всъщност мога да усещам. Да давам, да получавам със същата сила. И целувайки те, държа очите си отворени, за да видя твоите затворени. А и така устните ти са по-вкусни.

Притеснявам се преди да видя силуета ти на улицата или усмивката ти, когато погледнеш ,че се задавам от противоположната посока. Необикновени сме точно толкова, колкото сме обикновени.

И тогава, когато тялото ти танцува из под пръстите ми, усещам пулса ти и знам.

Знам,че чакането си струва.

Keep out

Не, не, не вярвам. Като че ли е мярка за предпазване. Пазя се и аз не знам от какво. Инстиктивно ми се ще да вярвам, да искам, да мечтая. И се спирам, улoволя ли се,че започвам. Напиша нещо и трия. Спомени заличавам ей тъй. С лека ръка. Все едно не са е случили.
А при спонтанна асоциация с изминала картина, случка, ситуация ме боде нещо. Тръпка някаква. На какво е плод? Страх ? Носталгия?
Бе май е по-добре да не мисля.

Умът не носи щастие. 

the perks of self distruction

Когато липсата на емоция не ми прави впечатление. Оценявам  животът в телата ни повече от всякога. Придобива друго значение. Пътят е наситен с други цветя. Вече не са шарени. И сиви не са. Усмивките им липсват. Като че ли плачат с каменни лица, но сълзи няма.

Целта е ясна. Пред мен – мъгла. Измъчвам се. Екзистенциално. Преодолявам естественият ход на живота. Искам да го маркирам като куче, което препикава територия. За да ми е ясно и очертано. Не става.

„Мисли за мен като за огън.”

Пожар си. Разрастваш се. Като плевел. Париш.

Мечтая те, но не те очаквам.

---

Разплетени езици и споделено ежедневие.

Джин с тоник и бира.

Къдрава и зеленоока.

Надежда. Въртящи се огньове.

Бира. Тълпа. Студ. Апатия.

Хващаш ме под ръка и всичко отново придобива смисъл.

Блогонощници

Прелиствам спомени. Вдишвам  аромата на страниците. Обзема ме топлина. Сладък вкус на споделена разходка. Зашивам се за реалността. Гравитацията на опреснени изминали случки ме издига мощно. Разшиват се подметките ми и се издигам. Нагоре. Към световете, които рисувах(ме).

Събуждам се в леглото си. Пижамата ме стяга, а тялото ми е потно. Пари ме липсата ти. Обръщам се на другата страна и заспивам в (отсъстваща) прегръдка.

Вони на безтебие

Луната е размазана

Като погледа, през който виждам бутилката

Фас паля,

 давя лед в чашата                                       

другата е празна

 и

 в

очакване.

мисля те,

преди още да те познавам

Усещам те

Вониш

На безмение

На Ви.  

В  поредната 

приказна

сутрин.

Джони

Изкъпвам се. Отварям гардероба докато все още съм по хавлия и се чудя какво да облека.  Ризата на Джони (която ми носи късмет и нови бройки) или розовия суитшър, с който приличам на момиченце. Да, Джони ризата.

Имам среща с най-прекрасната съученичка и приятелка, Рижавия, който има щастието да й бъде Другар, още няколко момичета, едно галено момче и моя стар приятел В.

Влизам в кръчмата с 15 минути закъснение и без изненадана сварвам двойката. От няколко дни не пуша и алкохола ми върви като минерална вода. То това май е най-лошото като откажеш цигарите, храниш се повече и пиеш в тройни количества.

Пристигнаха и другите. Здравей-здрасти. Как си-добре, ти как си, супер. Дай да седнем да пийнем нещо. Кво ще пиеш, бира, четири бири поръчвам. Разговорът върви, има усмивки, по някое време хващам нишката на разговора за рижавите. Хората с такава коса, разправят, били лишени от душа. Вярно ли е, не е ли – не знам. Ама като го гледам Рижавия, грам не се връзвам на тия глупости. Хрумва  ми,че ми се пият шотове. Предлагам на всички, печеля с  мнозинство.

И в един момент започвам да се чувствам леко замаяна. Приятно замотана ми е главата. Светът леко се върти. Време е за магарии. Грабвам телефона. И пиша смси. Наред. Едни са странно безмислени, но необходими, други изразяват желания, които никога няма да изпиша или изкажа в трезвено състояние. Не закъснява и желанието ми да изчукам някого/някоя. Оглеждам се, но не виждам потенциални жертви. Хората на масата са ми приятели, а останалите в кръчмата непълнолетни. Граници си поставих. Никакви не18годишни вече. А и приятелите, с които спя не присъстват. Мамка му. Пореден шот, поредна мъжка глътка бира. Пикае ми се. Отивам. Докато си събувам гащите осъзнавам,че и тая вечер ще е безпаметна. По-лошото е,че ще е адски сексуална, но секс няма да има. Поне не и такъв извън главата ми. По дяволите. Сама съм, но не съм самотна. Просто ми се чука.  Чука ми се с нечии интелект. Не само тяло. Защото тялото е средство. Толкова много средства и толкова малко потенциални жертви.

Johnnie Walker. Keep walking.

Пролетно

Звъни ми телефона. Оф, кой сега ми разваля книжния петъчен следобед? Свалям калъфа, поглеждам. Сърцето ми забива устремено. Да вдигна ли? Не. Затварям. Набирам ли? Сърцето  препуска все така забързано,  колебая се. Набирам. „Абонатът е изключил телефона си или е извън обхват.” Олеква ми. Прибирам устройството в калъфчето. Отдъхвам си.  Бавно по бавно дишането ми се нормализира.

Чувам новата си мелодия отново.  Изтръпвам. Изваждам. Поглеждам дисплея. Изтръпвам. Потя се. Затварям. Набирам.

Вдига. Казва ми къде е и какво прави, преди да съм казала и дума следва въпросът „Кога ще дойдеш?”. Моето „ Не знам, вероятно няма да е скоро” не закъснява. Тонът от другата страна е благ,мил, звучи ми  като романтичен, но знам,че е по-скоро депресивно носталгичен. Гласът ми е до болка познат. Прегръщала съм го, изтезавала съм го, изнасилвала съм го, галила съм го, грижила съм се за него, заспивала съм с него. И все пак сега ми е някак чужд. Не ляга спокойно върху сърцето ми. Дори не го докосва. След малко затварям.  На терасата съм, топло е, не усещам студ, не тръпна, не горя, не си спомням. Механично изваждам слушалките от телефона и се завръщам към досегашното си занимание.

Търся те в себе си. Не те намирам.

На Лора

Здравей. Мина доста време откакто ти обещах да напиша този разказ, но хей, разбери ме. Толкова мисли препускат в главата ми, а когато успея да хвана някоя, тя бързо се изплъзва и ми оставя само измамното чувство, че съм я държала в ръцете си.

Истината е,че малко ме е страх от теб, защото онова, което пазиш в храма на усещанията, мислите и чувствата си, би могло да ме запали, а напоследък не обичам да горя. Предпочитам пистолет с куршум и изстрел в гърлото. По-безболезнено е. А смъртта настъпва по-бързо.

Доста често си мисля за теб и се връщам към факта, че ти ми подаде ръка, когато се опитвах да изляза от онази яма, помниш ли, вътре миришеше на канал и мъртви плъхове. Когато поех ръката ти не бях сигурна дали искам да излизам. Знаех обаче, че винаги мога да скоча обратно. Ти ми даде въздух за кратко и различен поглед. Припомни ми неща, които не бях усещала от години. Но също така се сетих и че ме е страх от тях. Възхищавам ти се, че умееш да даваш така щедро на хората. Или поне на мен. Онези дни ми бяха различен свят. Нов въздух, друга атмосфера,  вселената дори беше чужда. Но приятна. Дадох ти кътче от мен, което друг не искаше. И се чувствах добре.

Малко ме е страх, че ще те нараня. Или че вече съм го направила, защото ти не го заслужаваш. Ще ми се да мога да ти дам себе си и с това възможността да опознаеш всички светове в главата ми и онези, които бихме могли да създадем заедно. Страх ме е от толкова много неща. Но в следващия момент извиквам думите ти. „тук сме, за да усещаме, опознаваме, дишаме всичко, което можем. Даден ни е живот, нека го живеем. „

И се чувствам като новородена. Благодаря ти. 

Череши

Татко спря колата пред двете широки врати, които играеха ролята на гараж и аз се изстрелях при баба. Магични бяха тия ваканции, палехме москвича с моя дъртак и беж към село.  Там ухаеше на свобода въпреки асфалта, осеян с дупки, конските фашкии и кокошите лайна по тревата. Не можеш да паднеш,ей тъй по детски, без да нацапаш дрехите с някое говно.

Баба разбираше това идеално и никога не казваше и дума. Переше в легена мълчаливо, а аз си мислех,че ме мрази,защото съм толкова непослушна и не гледам къде падам. После ухаеше на грес.  С комшито въртяхме колелата до смъкване на веригите, а паднеха ли – тичахме в работилницата за грес. Пръстите ни ставаха катран черни. Дядо все ни гонеше да ни хвърли един голям пердах за дето му ровим из инструментите, ама така и не ни хвана. А и сега като се замисля- и да ни беше хванал едва ли щеше да ни бие. По-скоро да ни похвали, че се стараем да поправяме собствените си източници на щастие.

Вечер  дечурлигата от улицата се събираше по пейките пред къщята. И аз с тях, въпреки че бях най-малка. Бабите-клюкарки барабар с дядовците, които не бяха по кръчмите палеха огън и ние седяхме и гледахме в него. Гонеше комарите и ставаше по-топло.  По някое време тайфата  се измъквахме и отивахме да крадем череши.  Катерехме се по младите все още дръвчета или по големите такива и си викахме през тях. „моето дърво е по-сладко от твоето” ; „да бе, да, не е вярно, моето е по-сладко и няма да те пусна да се качиш на него”.

Станеше ли 11 часа бабиния глас се чуваше „Елицеееее, прибирай се, та да не дойда да те напердаша!” Заплашваше ме, щото тръгвах да бягам от нея и се прибирах през задната врата. А тя, жената все мислеше,че някой ме е откраднал.  Кой знае колко бели коси съм й причинила на моята баба. И до ден днешен ме пошляпва по дупето, когато не слушам. Резултатът от черешите винаги идваше тъкмо на време, когато трябваше да си лягам. Тогава излизах за последно навън, прекосявах двора, отмятах райбера на вратата с две нули, нагласях се удобно и стоях на тъмно.

Вдишвах свободата.

Кочина

Тия месеци ме преследва апатия. Не стига,че ме стресира с присъствието си, ами от време на време ме хваща за гушата и стиска, стиска. Все едно,че иска да изтръгне живеца ми през гърлото. Да де, ама аз се държа здраво и не й се оставям. Че как ще й се дам?! Я, гледай навън какво чудно слънце пече.. А, сега пък заваля. Прекрасност. Как да не изляза и да не попия аромата на капките, падащи безмилостно по циментната площадка пред блока.
Бягай, бе! Живее ми се. Искам да усещам. Нали уж за това съм тук.
Да чукам, да ме чукат, да изнасилват оргазмените ми писъци и да ги запечатват в споменна база данни. И аз от своя страна да правя същото. Любов квичи в двора на света. Любовта е прасе. В началото е съвсем малка и сладка, а после е голяма, мръсна свиня. (не)Умея да я превръщам в сантиментална драма, караща ме да плача от умиление и да прося. Да прося любов.
Паля цигара, качвам се в колата и карам към нея. Когато се прибирам в студентската ни квартира на масата ме очакват книга, горещ чай с много мед и жълта бележка. (Бележките си имат чар, защото вместо тях вече пишем ес ем еси.) Зачитам:
Обичам те. В хладнилника има мусака.

e-курва

Сутрешен овъртинкинг.Не понасям. Натоварвам се със собствената си житейска трагедия. Самоизтезвам се, бичувайки с разсъждения върху екзистена си. Аз съм твоето щастие - протегни ръка и ме вземи. Храня се с тъгата ти, аз съм емоционална курва. Търся изтезавани психики, страшни мисли. Изнасилените ти отминали времена, пропити от депресия. Искам да попия историята на ежемесечното ти безсъние. Погледът ми сканира хората без усмивка, ония тъжните. Привличам ги с чар, опознавам ги и изсмуквам отрицателната енергия. Като отрова. Аз съм лекарството ти за по-добър живот. Психологът, който те изцерява безплатно. Твоето кошче за душевни отпадъци. Напълни ме, а аз ще се изпразня не върху теб. Ще изплюя нещастието ти, след като се възползвам от инфекцията му. 

Колекционирам безнадежда.