Следобедни измислици

Самотна цигара

и прелетели мисли.

Вместо чужда ръка

Пръстите усещат ледена бутилка бира.

Толкова много залези.

И колко празни длани.

Планирана реалност и спонтанни мечти. 

Изгорял фас и празни длани.

Несвършване

А, бе докривя ми. Ей тъй, както си вървях по улицата, усмихвах си се, радвах се на живота около мене и дори на влюбените двойки (които по принцип ме дразнят адски много), изведнъж просто ми се изкриви физиономията. Някой ме зашлеви с отрицателни емоции ли, не знам. Ама толкова криво си ми беше, че си….. ония циничните думи. И главата ми, дето все я пълня с някакви качествени си мои филми, беше празна. От никъде, бе. Ей тъй, от никъде ти казвам. Докривя ми.

Насълзиха ми се очите. Когато стигнах до светофара пред мен имаше някакви хора. Обръщат се те, на мене лицето ми мокро, очите ми текат. Да ме бяха попитали защо, нямаше да получат отговор. Че от де да знам и аз.

Като се прибрах първата ми работа беше да се залепя за компютъра и да си пусна рев-парче. Така де, песен, която те натъжава още повече и ти помага да излееш сълзите си. Де се получи, де не. Все тая. Криво ми остана.

Налагаше се обаче да излизам и си се чудя и си се мая де ще ходя с тая грозна физиономия и с това противно настроение да празнувам? Нали трябва малко живец да има в мене, та да мога да разсмивам другите. Да причинявам чужди усмивки и да се чувствам щастлива при успех. Как да е. Тръгнах.

С моята приятелка се хванахме на местопрестъплението „закъснели с 10 минути” точно пред заведението. И като светнах, братчей!

Влизаме ние, радват ни се, поздравяваме и понеже имаме резервация, компанията ми (сиреч моята приятелка) пита директно „Къде ни е масата,бе?”. Пред нас се задава висок, едър, брадясал мъж, с татуирани ръце. И ако не го познавах като „собственик на заведението” в тоя момент наистина щях да избягам в противоположната посока. Настанява ни и след малко пристига с бутилка шампанско. „За кво ни е тва шампанско сега? Няма да стигнем до него въобще.” – мисля си.

Пристига и другата част от компанията ми за същата вечер и почваме да вадим едни теми на разговор, да ги обсъждаме, да ги мачкаме, да ги плюем, да коментираме. А бе, приказка ти казвам.

На мене обаче очите ми шарят и фиксират сервитьорката: Приятно, не много ниско момиченце, със сини очи, русолява коса на руси кичури (или каквото бе останало от тях), топло лице и устни само за целуване.

Пия си бирата и се усещам как, докато пуша, алкохола леко започва да ме завладява и трезвената ми мисъл казва, че няма да консумирам повече за тая вечер.

Трезвената ми мисъл да ми яде… Свободният ми дух иска друго. Поръчвам си втора бира, пак говорим, пак обсъждаме някакви неща, пикае ми се все по-начесто, псувам отворената кухня, щото от нея лъха студ и провокира пикнята ми още по-начесто. Мамка му. А, най-накрая. Затвориха я. Отивам в тоалетната.

Свършвам си работата, пускам водата, вдигам гащите и чувам звук в коридорчето пред вратата при мивката. Опа, сервитьорката.

Тя се казва Р. (същото име, дето последните месеци на миналата година ме мъчеше неистово, съдба ли е, случайност ли, не ми пука), мой набор (добре.), и зодия Р. ( от ония водните, дето не ги харесвам). Разминаваме се едва, едва и на мене ми приижда на акъла да я целуна. Ей така, както тя е в тоалетната, аз също съм в тоалетната, виждаме се за кой? Може би втори път, щото преди няколко дни пак бях в същото заведение. И като ме обзе тоя копнеж, гледам се в огледалото и си представям разни неща в тоалетната с нея. Ама си и вярвах, че ще я питам. Още повече си вярвах,че ще получа положителен отклик. Да се таковам в пияната глава. Излизам преди тя да е излязла и да съм я награбила. Успокоих се.

Продължаваме да пием, аз пиша смси, дето ме ядат нещо, ама… Каквото е такова. Продължаваме да пием. Аха. Ей го е! Шампанското, ей Р., отваряй го, носи чаши и да се изпива!

Главата ми вече се върти доста добре. Като на детска въртележка. Започвам да нервнича кой кога ще си изпие, изпуши и да си ходим,че ИМАМ НУЖДА ОТ ВЪЗДУХ ИНАК ЩЕ ПОВРЪЩАМ ВЪРХУ ВАС. Тъй, де. Наистина имам нужда от свеж въздух.

Тръгваме си. А, не. Забравих си документите. Връщаме се. Как мразя да си забравям документите. Никога не ми се случва.

Прибирам се. Мразя отвратителните 5 етажа и стълбите до там, когато главата ми се ВЪРТИ така. Не знам как успявам да се събуя, нито как успявам да седна на компютъра, за да си пусна песента, дето я въртя от има-няма 3 седмици насам. Лягам.

Опитвам се да заспя - безуспешно. Ей, мамка му, така ми се върти. По дяволите. Защо пия като не мога да пия? Все тоя въпрос си задавам. Не мога да мръдна от позата, в която съм застанала и си оставам тъй доста време. После как реших,че имам нужда от разнообразие, не знам, обърнах се и това реши един много интересен проблем. След кратка пауза се връщам на леглото, пак се опитвам да заспя, пак не успявам и си се ядосвам.

И тогава ме връхлита гениалната идея, че трябва да мастурбирам, за да заспя… Защо, от къде дойде, кой ми я натика в главата? Трябваше ли да го правя? Да. И тогава прозрях такива неща за собствената си сексуалност,че чак ми стана тъжно. Осъзнах, че дори като се докосвам вече не ми е хубаво, че не чувствам нищо между краката си. Дори не се подмокрям, по дяволите. И все пак се борих 2 часа с тези проблеми и накрая имаше лек прогрес. Лек прогрес, колкото да ми стане хубаво и да не стигна до край. ЗАЩО НЕ МОГА ДА СВЪРША?! Мамка му. Вече и да мастурбирам  не мога. И да свърша не мога. Кво ми остана? Един пръст между краката.

Untitled

Първото кафе за деня трябваше да бъде изпито in a special place with someone special. За това се запътих към центъра. Знаех,че someone special ще е там и желаех нетърпеливо компанията, разговора и топлите спонтанни погледи. 

Поръчах си на бара, поздравих, поднесох чашата си към масата и заварих това, което очаквах. Усмихнах се. Самодоволно.

Седнах. 

-         Как си?

-         Добре. А ти как си, Елице?

-         Повече от прекрасно. Благодаря.

Решаваше кръстословица. А на мен така ми беснеят дяволите, когато някой е забил глава в нещо друго докато се опитвам да водя диалог с него. Игнорирам този факт и подхващам разговора.

Изказвам мислите, които ме връхлитат наскоро, прозренията, които ме стряскат. Обмислям ги на глас. Обяснявам. Разискваме. Чудя се. Чудим се заедно. Навивам хартийка в ръката си, оставям я да се развие сама. Радвам й се. Радваме й се. Аз се замислям как  всичко около нас ей така се навива старателно. Или ние го навиваме старателно, мъчим се да го нагънем както трябва, за да пасне в пръстите ни, прегъваме, стискаме и накрая, когато го оставим на масата, то само се развива. Ама не винаги по благоприятния за нас начин.

Усмихвам се, защото пак стигам до прозренията със someone special и ми е едно приятно такова. Не мога да го опиша. Топло ми е. На душата. И се усмихвам. Много се усмихвам. Търся дълбокия поглед срещу себе си, срещам го и се потапям в него. Мълча. Дълго. Ставам. Прегръщам. Кръстосвам пръсти с тези на someone special и си заминавам.

Докато вървя по тротоара се чувствам като отнесена. Като окрадена. Сякаш някой ми е откраднал нещо вътре, тука, в гърдите. Не, не. Не е любов. Не е от оная лудата любов, дето те покосява и си извисен горе в облаците. Не е тя. Не е точно тази. Друга е. Дето липсата й е по-болезнена. По-празна. По-истинска. По-зряла. По-моя.

Умислена се усещам,че погледа ми е забит в тротоара и вдигам главата си. Пече ме слънце. Усмихвам му се и то ми се усмихва.

Топло ми е. На душата. И на лицето.