събота, 16 юни 2012 г.

99% розово


Болката се преодолявала с повече болка. Или иначе казано клин клин избива.

Понякога нещата излизат извън контрол. Друг път пък са прекалено добре планирани и сработват, всичко си напасва. Възела е добре спретнат. Но онова чувство е важно, дето ти разбърква вътрешностите.
Странно е, когато осъзная,че мисълта, с която заспивам и се събуждам вече толкова време я няма. Странно е, когато те видя и нищо не ми трепва.
Странно е и че не ми липсваш. И същевременно някак тъжно. Напуснах те. Тръгнах си. Изведнъж и неочаквано.Безвъзвратно, но не и безвъзмездно.
Чудя се дали страдаш, боли ли те. Каша ли е в главата ти? Препускат ли мислите ти в посоката към въпоса „Къде сбърках?”.
Обеднях ли без теб? По-празно ли усещам леглото си? Търся ли инстиктивно ръката ти, за да я хвана? Лягам ли на твоята възглавница  само, за да усетя аромата на липсващото ти присъствие?  Празна ли съм? По-малко ли се усмихвам? Страдам ли от невъзможността да изпълнявам глупавите ти прищевки и желания, абсурдните ти идеи, които правеха моментите ни толкова прекрасни?

Не.
Усмихвам се.
Непрестанно.
Защото не те искам.