сряда, 31 юли 2019 г.

****

за пореден път минавам през снимките на профила ти.
Всеки път са нови. Със стари дати. 
Връщам се в спомените си, в които съм докосвала лицето ти. 
Точно тези устни,
причинявала съм точно тази усмивка. 
Копняла съм да стоиш до мен на плажа и морето да докосва глезените ни едновременно.
Да усетя соленият аромат на косата ти след плаж и уханието на плажното масло върху тялото ти.

Да катерим върхове заедно, да виждам дрехата, попила потта ти и да залепна за теб, щом те прегърна.
ето тук - сред зелената гора, под листата на дърветата и сред свежия въздух на природата
като в приказка, само аз и ти и песента на птичките

Да те прегърна вечер край огъня, когато казваш,че ти е малко студено.
Да заровя лицето си в косите ти докато те събирам в обятията си и да те целуна зад ушето.
Да положа глава на рамото ти и да усещам как устните ти търсят моите за целувка.

Да се сгуша с теб в палатката
насред 
вселените ни.

вторник, 30 юли 2019 г.

***

Искам да срещна погледа ти.
Навлажнен от изморилата те жестокост
на вината.
Да изтрия сълзите ти, 
разхождащи се по кръвоносните ми съдове, 
водещи до сърцето.
Синеочието ти, моля го да се сгуши
в уюта на гърдите ми и пулсът, 
който диктуваш ти. С дъха си.
С гласните си струни, 
композиращи ритъма на влюбването.
Завръщам се в себе си.
С теб и тишината ти.

вторник, 16 юли 2019 г.

Вулкан

Отдавна очаквам с нетърпение да те видя. Знам,че ти не искаш все още. Всичко с времето си.
Не бързам, не искам да те притискам. Ти си прекрасен нов свят. Утопия.

Когато си стягам багажа, за да се насоча в твоята посока, не мисля.
Помня как нещо ме срази, когато те видях за първи път и оттогава милиардите ни разговори
са се превърнали във вселени. И са напълно достатъчни.

Прегръщам те на гарата и усещам горещата вълна, която ме облива и не искам да те пускам.
Искам да застина тук с теб, сред движещите се автобуси и пристигащите или заминаващи хора, в сключени в обятия.
Сякаш знам,че ти си моето парченце пъзел в това измерение.

Вървя до теб и сърцето ми прескача, ръката ми се разминава с твоята, леко се допират. Правя го умишлено, опитвам се да приближа китката си до твоята, пръстите ми да догонят твоите, за да се сключат в едно и сърцето ми да се успокои. Или да запрепуска по-бързо. Спирам и те прегръщам. Притискаш ме до себе си. И не се пускаме.
Гледам те в очите и не мога да устоя на погледа ти.Усещам как ме разголва и срива до основи. Трябва да отместя поглед. Страх ме е. И как искам да потъна в него. Да остана там, давеща се. Безпомощна.

Взирам се в теб, докосвам кожата ти, посягам да те целуна, ти се отместваш. Сърцето ми ще се пръсне от близостта на устните ти до моите. Връщаш се и ме поглеждаш отново. Сливам устните си с твоите. И вселени се сбъдват. През мен минава тръпката. Издигам се. Тялото ми гори.
Отпивам от студения джин, не се охлаждам, изгарям по-силно.
Искам те върху, под и във мен. Докосвам лицето ти и знам, че никога преди не съм се чувствала така пълна.
Виждам погледа ти в тъмното, взрян в моя и усещам устните ти върху своите, пръстите ти в косата ми, разхождащи се безскрупулно надолу по тялото ми. Обвити сме в кръг от светлина, в който горим, устните не спират да целуват, ръцете да галят, синхронното ни дишане уста в уста учестява, споделенето сърцебиене се разлива в момента.
не искам нищо от това да свършва.
искам да
не спираш
да се разтваряш
на
съставните си части
въху мен.

Обичам
те.
Инстинктивно. Милиарди. Пъти. В безкрайни вселени.

А липсата ти - коронарна бездна по пълнолуние.

неделя, 27 януари 2019 г.

Хралупа

 - Ще дойдеш ли довечера?
 - Искаш ли да дойда?
 - Да!
 -Там съм!

Душ, внимателно подбрани дрехи, нещо по мен, може би с по-дълбоко деколте, обувки, не - сандали. Малко грим, спирала, подчертавам устните, прекрасна съм, излизам.

Докато пътувам в метрото към теб, си мисля за какво ли ще си говорим този път. Мисля за усмивката ти, когато ме видиш, скрита под гъстата ти брада, която обожавам. Почти достигам мястото на срещата ни и усещам как сърцето ми прескача в гръдта ми в пъти по-бързо. Нарочно вървя по отсрещния тротоар, за да фиксирам погледа ти, когато ме видиш от другата страна на улицата. Свивам в пряката и те забелязвам,че гледаш в другата посока. Както винаги.
Небрежно обръщаш глава, за да ме видиш, а чаровна усмивка се показва из под брадата ти. Погледът ти светва, моят също, усещам сърцето ми прескача прединфарктно, събираме се в прегръдка.
- Бира? - задаваш реторичен въпрос.
- Стъкло или галон? - отвръщам.
Чаровна усмивка из под брадата ти.
- Стой тук.
Изчезваш и се връщаш след минути с две кенчета. Тст. Отваряме ги.
- Наздраве! - поглед в очите, жадна глътка.
- Какво става, Елице? - питаш.
- Нищо, само простотии. При теб?

Разговорите ни плуват леко през поезията, прозата, любовта, любовите, алкохолът, писателите, децата, децата на приятелите ни, физиката, енергиите, гените, музиката. Много кенчета пресъхват в този безкраен разговор. Гледам те полупияна, под уличната светлина на павираната тясна софийска уличка и се сещам за любимото ми стихотворение на Дебелянов.
- Имаш ли маркер?
- Ето.
Пиша го на стената по спомен, а изпитата бира е замъглила поетичните ми спомени. Смеем се.
Поезия, музика, любови, още кенчета. Усещам се опиянена от теб. От нас. От тази магична вечер с теб под уличните лампи на тясната софийска улица.
Искам да се приближа до теб, да те прегърна, не, да се сгуша и да стоим така цяла нощ. Не искам поезията ти, а обятията. Погледът ти  - в мен. И магията на енергиите ни, която създава усещането за безсмъртие. Искам те гол в леглото си, леко положил ръка върху тялото ми, заключил пръстите си с моите. Да усещам присъствието ти зад гърба си, което ми вдъхва сигурност и спокойствие. Така да се събуждам всяка неделя.
Не желая да те изпращам с цигара пред входа, подавайки ти ябълка за закуска. Не искам да се целуваме пред театрални академии, а да докосна устните си до твоите в хралупата на разговорите ни. Не искам да се сгушвам в теб под палтото ти по тесните софийски улици, а да потъна сгушена в тялото ти под завивката.

- Ще дойдеш ли довечера?
- Искаш ли да дойда?
- Да!
- Там съм!
Срещам те малко преди да започнеш да четеш новите си стихове, поздрав, усмивка из под брадата ти, прегръдка. След четенето някъде в тъмния бар виждам най-добрата си приятелка. Излиза от тоалетната, разрошена.
След минути от същата тоалетна с разрошена брада излизаш и ти.

05.12.2018
София

сряда, 14 октомври 2015 г.

Есенна традиция

Предпочитам да не се връщам,
Да не усещам, хайде, без прегръдки.
Заместване на ролята. Частично.
Не искам да те чувам. Дишам без теб.
Съществувам.

Да се науча да бъда сама.
След като бяхме едно.
Навик. Е. Просто.
Въпрос на време.
Ще т(с)е оттуча от мен.


четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Зимно

Излизам от входът, виждам приказната снежна обстановка и усещам магията как нахлува в съзнанието ми. Чувствам и нужда. Тази да споделя новодошлата зима с теб. Падащият сняг, затрупаните градинки, дори грозната и мизерна мокра киша. Да вървим заедно из девствената бяла покривка и да откриваме новият сезон. Хванала облеченета ти в ръкавичка ръка и да я стискам, въпреки студа. За да стопля своята в нея. И да те прегърна в снежна приказка. За да стопля сърцето си с твоето. 

неделя, 17 ноември 2013 г.

2 парчета драма

и записвам цитати през насълзеният си поглед. И слушам тъжна музика, съпровождаща настроението ми. И те спомням. и те виждам в чашата с ракия. В димящата цигара и отворения прозорец, който вкарва леден студ в стаята ми, без значение, защото не го усещам, тъй като в мен е същият студ. Може би малко повече. И мокрото ми лице те липсва. Нестихващият порив на очите ми да изплачат всичко, за да може всичко утре да е наред. А ще бъде ли? Сигурно. Биполярност. Безсилие. Липса на спор, разминаване на възприятия. Ти си имаш някого. На нечие рамо да плачеш. А аз се подпирам на учебника. Той ще ми е упора през следващите месеци. Той и ракията в чашата, в комбинация с другата, пълна с вода. Приглушената светлина на нощната лампа, музиката, бръмчащата печка, студът, който влиза в стаята и сърцето ми. Две парчета драма. Плачеш ли на неговата гръд или обръщаш гръб както правеше с мен? Няма да ми вдигаш телефона, защото мълчанието е по-крещящо от натискането на зелената слушалка. Отпочиващият ти профил в скайп и неписането в моят прозорец. Защо се губим, когато се обичаме? Не искаш да ме четеш, не искам да те обичам, когато обичаш друг. Виновни ли сме,че сме такива каквито сме? Сигурно. Просто не сме комбинативни. Обичай го. Аз ще обичам самотата си и отново ще си бъда самодостатъчна. Само ще изчакам малко да те изплача. Да те изпия. Защото вече не мога да те обичам.