петък, 29 ноември 2019 г.

Страх и мълнии

На ухото на едно момиче

Аз не поисках.
Аз не поисках да ти кажа нищо.

Видях в очите твои
две дръвчета луди.
От вятър, смях и злато.

Поклащаха се.
Аз не поисках.
Аз не поисках да ти кажа нищо.

Федерико Гарсия Лорка

Обикновено е лесно да разбереш кога обичаш някого. Не и в главата на Катерина. Тя беше момиче около трийсетте, доста объркано и с много страхове. От скоро опознаваше себе си и ровеше в дълбините на женската си същност. Понякога успяваше да намери отговорите на въпросите, в други случаи - самите въпроси я объркваха дори повече. Това, което я занимаваше от няколко месеца, бе страхът да си признае, че всъщност харесва жените повече от мъжете. Не че мъжете са лоши, не, напротив, но жените могат да те сринат и издигнат с едно изречение, с един жест, с един единствен поглед. А Катерина копнееше да гори в тези руини, когато срещне подходяща жена. Както е написал Лорънс Дюрел - There are only three things to be done with a woman. You can love her, suffer for her, or turn her into literature.
От няколко месеца в живота й имаше момиче, което я вълнуваше и от също толкова месеци тя се опитваше да идентифицира емоциите си. Не искаше да прибързва, прекалява или преекспонира. Усещаше токови удари в тялото си, когато се целуваха, изпитваше умиление, когато я чуваше как се смее, разтапяше се при щастливият й тон по телефона, докато говореше мило на животинките, умираше в погледа й и копнееше да се роди в него отново, на лицето й се изписваше щастие, когато я погледне и мускулите й сами се изпъваха в усмивка. И все пак... Не искаше да казва нищо, защото не знаеше, не беше сигурна. Защото я беше страх да се остави на емоциите си и да си признае. Поне пред себе си. Просто да си го признае. Опитваше се да го каже на глас, не смееше. За да не опозори намеренията си, да не излъже себе си, а после и нея. Имаше реплика в един сериал, в който главният герой отправя въпрос към главната героиня: 
- Как разбираш,че си влюбена?
- Всеки текст на песен придобива значение. 

Докато готвеше лещените кюфтета, по музикалният канал започна песен, която никога не е имала смисъл. Дори винаги я намираше за лигава. Изведнъж го придоби и мозъкът извика образа й. И настъпи паника. Вцепени се. И после се сети. 
Коя беше първата й мисъл сутрин и коя последната. Защо се будеше през нощта, защо не спеше в края на октомври. Подробността,че днес телефонът не е звънял или месинджър не е изпищял. Липсата в тялото. Копнежът да срещне погледа, да усети физическото присъствие, атмосферата на всеки един телефонен разговор в главата й. Леката болка в ухото от честите телефонни разговори и игнорирането й. Хилядите неща, които иска да научи за нея и осъзнаването на това колко малко всъщност знае. Дълбочината на емоционалната й същност, толкова непозната за нея и малката лопатка, с която тя всъщност се опитваше да копае. 
Липсата на кураж да си позволи да събира съставни части. И страхът, че никога няма да има възможност. Страхът,че е недостойна за нея.

А онази -  другата липса - тя е коронарна бездна по пълнолуние и след това.