Имало едно време

Вече не си говорим. Рядко по телефона, за 10 минути докато отида или отидеш до университета или на връщане. А колко от предходния си ден можеш да споделиш в 5 минути ако ги разделим в разговора по равно?

Ти си на леглото, щракайки с пръсти на лап топа, аз на бюрото разхождайки моите върху клавиатурата на другия. Минават 20 минути, половин час, един, два, разхождаме се до кухнята  за цигара и отново се връщаме пред мониторите. По време на димящата отрова си говорим. Уж. След това отново разхождаме пръсти по копчетата на машинките.

Преди си говорехме. Сядахме в един нормален вечерен час на масата в кухнята, с две кутии цигари, един пепелник и чаша вода. Заливахме се от смях. До сълзи. Без спир. Знаеш колко средно беше времетраенето на един смях помежду ни. Помниш и как не можеш да го накараш да секне. С всеки такъв опит, той се удължава. С всеки наш поглед. И после очите ни са червени. Устите ни болят. Коремите. От смях.

Преди си говорехме. С часове. Седяхме на неудобните столове в кухнята до 4-5 часа сутринта. И пак имаше какво да си кажем, разкажем, споделим. На какво да се смеем.

Преди си лягахме на разсъмване. Или по-рано. Мятахме крака из леглото, разказвахме си вицове, смешни истории и пак ни боляха коремите и устите от смях.

Заспивахме като деца, които са играли цял ден навън и докато помиришат възглавницата, вече сънуват трети сън.

Преди се събуждах и първото нещо, което виждах беше ти. Съненият ти поглед и мързела  да станеш да направиш кафе. Въпреки това ставаше и го правеше. Сега първото нещо, което виждам, когато се събудя е празната възглавница. А първото нещо, което чуя са сподавените ти в тежки думи сълзи. Изкрещени. Изстрадани. 

Преди нямах търпение да легна до теб и да те прегърна. Да вплетеш пръсти в моите и да ми кажеш, че ме обичаш. Да заспиш с гръб към мен. Сега вместо да се възползвам от последната нощ с теб, аз отивам да пия бира цяла нощ в далечен квартал. И не се стрескам от желанието си да избягам от теб. 

Преди ти споделях. Сега дори не мога да се лигавя във фейсбук, защото трябва да се съобразявам с някого. 

Преди си говорехме. Преди се разбирахме. Преди се забавлявахме. Сега само се караме и си мълчим. 

Инсомния

Не мога да спя. Чета книга до разсъмване с надеждата, че клепачите ми ще натежат достатъчно, за да пренесат съзнанието ми в страната на сънищата. Безсмислено.

Загасям светлината, която дразни очите ми, но тъмнината яде мозъкът ми по-жестоко. Размишлявам. Върху себе си, нуждите, миналото, бъдещето, пропуснатите шансове, непоправените грешки.

Питам се дали има смисъл да умувам толкова. Знам,че няма. Но продължавам.

До мен небрежно се усеща движение. Човекът, който спи едва ли не залепен за тялото ми, се върти в съня си нервно, дразнейки се на безсънието ми. Полагам ръка на кръста й, уж за прегръдка, но осъзнавам, че нямам нужда да го направя. Няма топлина. Поне не тази, от която имам нужда.

Замислям се дали онази, която обичах истерично за последно ми липсва. Сещам ли се за нея преди да заспя? Да, понякога. Защо?

Изпаднала съм в меланхолия. Проблемът е,че ми харесва. Че не искам да излизам от нея. А в същото време онези, които ме познават достатъчно отдавна знаят, че това не съм аз и предишното Аз им липсва. Как да го намеря отново? От къде да го изтръгна? Как да се заровя в търсене на безумния непукизъм и разнообразния постоянен секс, който ме характеризираше като нормална?

Време. Разнообразие. Непознати. Излишно нищене на души и сърца. Ровене в чужди мозъци. Анализиране на глупави действия. Чужди глупави действия. Книги. Секс.

Февруарски терзания

Тъжно ми е. Прибирам се по тъмната улица, покрита със сняг и лед и пак ми е тъжно. А тази гледка събужда детето в мен. Заспал е оптимиста ми. Събудил се е реалиста и пресмята случките, които ме натъжават през тази година. Не е доволен. А аз съм, защото именно те ме правят човека, който съм сега.

Причиних си нещо зверско. Празна съм. И въпреки това знам какво ще запълни тази дупка. Ама не искам да си го призная. Така някой друг ще е победил. Ако го видя от друга гледна точка ще излезе, че съм пораснала. Мъничко. Благодарение на теб.

Истината е,че ми липсваш. Че усещам неприсъствието ти толкова тежко,че вечер понякога плача. Не искам да го знаеш. Затова и не искам да чувам гласа ти. Не искам и ти да чуваш моя, за да не ме усетиш. За да не разбереш,че ми е тъжно.

Мисля си дали пък не направих нещо грешно. Дали пък... не трябваше да опитам?

Но познаваме се. Взехме най-доброто решение. И аз не съжалявам,че се получи така.

Понякога чета какво сме си писали късно вечер и думите ме пронизват като кинжал.

Тръпките, които са минавали тогава през тялото ми, препрочитайки всичко, ме връхлитат с тежка сила и си отиват с жестокост.

Тъжно ми е. Представям си как, събуждайки се те намирам на леглото си. Взирам се в очите ти, а ти в моите и оставаме така дълго.

После ми се ще да те помоля да легнеш до мен и да ме прегърнеш. Не защото ми е тъжно, а защото искам  топлината ти.

Не искам да знаеш,че се чувствам така. Натоварва. А ти нямаш вина за нищо. Затова ще си мълча. Няма да ти шепна тъжни думи и да ти разказвам колко ми липсваш. Просто ще почакам да спреш отново на моята спирка.