44 дни

За поредна сутрин се събуди с болки вляво. Беше я сънувала отново. Поредна сутрин, пореден сън. Беше уморена от тези сънища. Ставаха все по-интензивни, а се бореше с тях ежедневно. Да ги няма, освен тях и усещанията, мислите. Не се получаваше особено. Имаше дни, в които енергията в тялото и посоката на мислите доказваше наличието на прекалено могъща сила, която управлява всичко. Копнежът, липсата. Чудеше се дали да опита да се свърже, да напише смс, да се обади. После се питаше "какъв смисъл би имало това след като изборът ти се спря на друг човек?" и дилемата се разрешаваше.
 - Не, не съм наранена  - повтаряше си го често. Успокояваше я. Нямаше очаквания, което я спаси този път. Но този път връзката беше различна. Не връзката като отношения, а връзката като енергия. Изтекоха 44 дни точно. Броеше ги като алкохолик. Като наркоман, спасил се от дрогата, готов да си я инжектира венозно отново.

Остани цялата нощ - мислеше си докато я наблюдаваше как стои грациозно на терасата, говорейки по телефона. Започна да я целува навсякъде и бързо установи, че не иска да се отлепя от това тяло. Месеци по-късно, когато си спомняше за тази емоция се чудеше какво ли би било ако бе останала цялата нощ. Разговори до сутринта, свързване на съзнанията с дебело въже, увиване на телата едно около друго, сливане на всяко ниво. Щеше да е зверски трудно след това. Но макар и без да остане, тя си беше намерила място в съзнанието толкова дълбоко, че да не може да бъде изтръгната от там месеци наред.
- Не спирам да мисля за теб, да те искам, копнея да те видя, да чуя гласа ти. Да се застроя в прегръдка с теб и тя да не свършва. Да не свършваме ние. Ти, аз. - сутрешни мисли. Обикновено ги пазеше за вечерта, за да ги впише в тефтера с любовните писма до нея.
- Днес е особен ден, мамка му. Понякога става все по-трудно да не опитам да се свържа с теб. Има дни, в които чувствам, че никога не сме се случвали. И дни, в които мисля,че не съм се случвала с  никой друг.
Днес е от вторите.

Достъп забранен

- Харесва ми да те гледам.
 И, когато изобщо не очаквам, да усетя как ме целуваш.

Харесва ми да си мисля за теб. Потъвам в тайнствата на съзнанието си и отключвам фантазията. Ти си там, чакаш ме, за да поиграем на невъзможности. 
Първо преминаваме през вече случилото се, повтаряме само хубавото, гледаме се дълго в очите и след малко вече създаваме нова история.

Седиш пред библиотеката ми, но не търсиш книги. Наблюдаваш червеното спящо бухалче и си спомняш за всички сутрини, в които прочиташе това обръщение. Попиваш цялата любов, с която бе пропито "Добро утро, бухалче!" Спомняш си я. Усещаш как тялото ти е залято от топлата вълна на спомена и очите ти се насълзяват. От носталгия по нас. Не забелязвам емоцията на лицето ти, минавам покрай теб, за да оправя леглото, в което ще спиш тази вечер. То не е моето. Съседното е. Защото не бива да лягаме в едно легло. Имаше забрана. Жестоко ограничение на страстта и удоволствието от физическата ни комуникация. Дали щяхме да си говорим или да се чукаме - достъп забранен.
Обръщаш се към мен и ме прегръщаш, обгръщам тялото ти, така че да мога да те хвана ако решиш да падаш под мен. Топим се в огъня на енергиите ни. И все пак ми се иска да устоя. Да ти кажа  "леглото е ето там, имаш всичко необходимо, аз ще си лягам сега, лека нощ", да заспя мигновено и да не срещна повече синия ти поглед. За да не наруша забраната. "Плуването забранено. Опасност от подводни ями!"
Ами ако искам да се удавя в тях? Дори няма да се опитвам да плувам. Просто ще се разпъна във водата и ще потъна доброволно в ирисите ти. 

Вместо това те понасям към леглото си, където те поставям да легнеш като принцеса. Ще ми се да докосна всяка част на тялото ти само с показалеца си, само за да усетя допира на кожата ти и как леко потрепва от движението върху нея. 
И докато тя трепери - да те целувам без да очакваш, на неочаквани места, в неочаквани моменти. Дори само да присъстваш в леглото ми би било чест, за която бих била благодарна. Безкрайно. 
Когато сутринта се събудиш до мен, приятно недоспала, ще ти сервирвам препечени филийки. С айрян. В леглото. А докато закусваш, ще ти чета поезия. След това ще я създаваме ние. Заедно. До обяд, вечеря и отново закуска. 

Насред фантазията си отварям очи и търся тефтера. Ще ти напиша поредното неизпратено писмо, което няма да прочетеш. Защото липсата ти е коронарна бездна по пълнолуние, но и след него.