I am my own hero

Принципно давех мъката си в алкохол, но горчивия опит ми напомняше,че това определено влошава нещата. След като неопределено количество опиат превземе съзнанието ми,то само стартира представата на картини, които адово горят кожата ми и обливат жалкото ми мозъче с неприятни емоции. Защо си го причинявам? Не бих могла да отговоря. Но има един повратен момент, когато съзнанието е толкова опиянено, че въобще не може да разсъждава. Може би точно него искам да достигам всеки път, когато ми се зароди желание за временно осмъртяване на сивото ми вещество. Въобразявах си,че лекува проблеми. Е, реалността ме е  оборвала в безброй случай, за да спра да се самобичувам по този нелеп и глупав начин.

Седях на маса със събеседници, които знаех какво искат един от друг. Но защо аз бях там? Защо жалкото ми присъствие трябва да е на лице винаги, когато двама души се искат? Предразполагам индивидуалностите им към интимна близост?! Глупаво.

Наистина ми бе непонятно. Но така или иначе това екзистенциално подобие на проблем не представлява товар за крехкото ми чувствително мозъче.

„Промянта е константна величина.” И тъй, тя върлуваше в мен като морска буря. Водех разговори на друго интелектуално ниво, което не се бе случвало от доста време. В мен нямаше пожар от ревност, жиглата не ме пареше, дяволите в тялото ми не беснееха, желанието ми да чупя и блъскам го нямаше. И това ме уплаши.

Нима бях забравила какво е да чувстваш топлина към някого, нима бях забравила какво е слабост? Смисъла на мизерния ми екзистен опираше до любовта ми към един индивид, който не я заслужаваше. Липсата на всякакви отрицателни емоции в онзи точно конкретен момент ме стряскаше. Беше ме страх. Какво се случи с мен? По-късно същата вечер разбрах,че нямам желание да открия отговора на този въпрос. Всъщност се радвах, че не ме поразиха злобата и ревността, както се случваше обикновено. Нещо в мен се бе прекършило. Бе загинало в безвъзвратна битка. Но раните не боляха. А това означаваше,че са заздравели.

Не посегнах към опиянението, което караше съзнанието ми да изпада в океани от депресия, не го самобичувах с ревност, не наказах тялото си със жестокост.

Това бе моят героизъм. И аз се гордеех с него до такава степен,че ми идеше да изпъча гърди и да тичам в снега докато краката ми не отмалеят.

Междуетажни прегръдки

На втория етаж някой плачеше. Спря. „да продължа ли?” Ако се качи нагоре вероятно щеше да се наложи да утешава нечия чужда болка. А как да го направи, след като в нея самата имаше толкова много тъга. Тъга, която не можеше да си обясни вече толкова време. Тъга, която не можеше да изплаче, да остави да изтече. Трябваше да опита по трудния начин.

Продължи, видя я как бе свила краката си в колената, а ръцете и подпираха мокрото й лице. Сега беше моментът. Да я подмине ли или да остане до нея? Защо беше толкова трудно да вземе това решение? Седна на ледено студения цимент. Подпря главата й на рамото си и я прегърна през кръста. Не каза нищо. Просто остана там. Светлината угасна. Тишината се съдираше от сподавения рев на момичето, което изплакваше тъгата си на стълбите. На междуетажието.

Уличната лампа светеше точно срещу тях и импровизираните щори на прозорците във входа, хвърляха магически ресни върху силутите им. Плачът спря. Останаха прегърнати за кратко и след като Плачещата се откъсна бавно и спокойно от прегръдката, двете момичета срещнаха погледите си.

Тъжната взе лицето на другата в дланите си. Огледа подробно чертите й и залепи устните си върху нейните. А Плачещата на свой ред не се отдръпна. Сякаш не искаше, сякаш се познаваха от дълги години и бяха правили това безброй пъти. Не мислеха за нищо. Съзнанията им бяха празни. Отдаваха себе си в тази целувка, отдаваха тъгата и сълзите си една на друга.



Вън фучеше злокобния вятър на зимата, която дойде закъсняла. А от прозореца ми се чуваше само свирене на млековар. Неразбираем говор от съседния апартамент и почукването на клоните в прозореца ми. Чудех се дали трябва да бъда някъде сега. Има ли някой нужда от прегръдката ми, от пръстите ми вплетени в чужда ръка. От дланта ми върху нечие лице, попиваща морско солени сълзи. Чаках обаждане. Зов за помощ от другата страна на телефона. Сподавен рев и невидяни сълзи. Неоткъсната прегръдка и несподелен наводнен поглед.



Единственото, което трябва да направиш е да натиснеш зелената слушалка.