I am my own hero

Принципно давех мъката си в алкохол, но горчивия опит ми напомняше,че това определено влошава нещата. След като неопределено количество опиат превземе съзнанието ми,то само стартира представата на картини, които адово горят кожата ми и обливат жалкото ми мозъче с неприятни емоции. Защо си го причинявам? Не бих могла да отговоря. Но има един повратен момент, когато съзнанието е толкова опиянено, че въобще не може да разсъждава. Може би точно него искам да достигам всеки път, когато ми се зароди желание за временно осмъртяване на сивото ми вещество. Въобразявах си,че лекува проблеми. Е, реалността ме е  оборвала в безброй случай, за да спра да се самобичувам по този нелеп и глупав начин.

Седях на маса със събеседници, които знаех какво искат един от друг. Но защо аз бях там? Защо жалкото ми присъствие трябва да е на лице винаги, когато двама души се искат? Предразполагам индивидуалностите им към интимна близост?! Глупаво.

Наистина ми бе непонятно. Но така или иначе това екзистенциално подобие на проблем не представлява товар за крехкото ми чувствително мозъче.

„Промянта е константна величина.” И тъй, тя върлуваше в мен като морска буря. Водех разговори на друго интелектуално ниво, което не се бе случвало от доста време. В мен нямаше пожар от ревност, жиглата не ме пареше, дяволите в тялото ми не беснееха, желанието ми да чупя и блъскам го нямаше. И това ме уплаши.

Нима бях забравила какво е да чувстваш топлина към някого, нима бях забравила какво е слабост? Смисъла на мизерния ми екзистен опираше до любовта ми към един индивид, който не я заслужаваше. Липсата на всякакви отрицателни емоции в онзи точно конкретен момент ме стряскаше. Беше ме страх. Какво се случи с мен? По-късно същата вечер разбрах,че нямам желание да открия отговора на този въпрос. Всъщност се радвах, че не ме поразиха злобата и ревността, както се случваше обикновено. Нещо в мен се бе прекършило. Бе загинало в безвъзвратна битка. Но раните не боляха. А това означаваше,че са заздравели.

Не посегнах към опиянението, което караше съзнанието ми да изпада в океани от депресия, не го самобичувах с ревност, не наказах тялото си със жестокост.

Това бе моят героизъм. И аз се гордеех с него до такава степен,че ми идеше да изпъча гърди и да тичам в снега докато краката ми не отмалеят.