Междуетажни прегръдки

На втория етаж някой плачеше. Спря. „да продължа ли?” Ако се качи нагоре вероятно щеше да се наложи да утешава нечия чужда болка. А как да го направи, след като в нея самата имаше толкова много тъга. Тъга, която не можеше да си обясни вече толкова време. Тъга, която не можеше да изплаче, да остави да изтече. Трябваше да опита по трудния начин.

Продължи, видя я как бе свила краката си в колената, а ръцете и подпираха мокрото й лице. Сега беше моментът. Да я подмине ли или да остане до нея? Защо беше толкова трудно да вземе това решение? Седна на ледено студения цимент. Подпря главата й на рамото си и я прегърна през кръста. Не каза нищо. Просто остана там. Светлината угасна. Тишината се съдираше от сподавения рев на момичето, което изплакваше тъгата си на стълбите. На междуетажието.

Уличната лампа светеше точно срещу тях и импровизираните щори на прозорците във входа, хвърляха магически ресни върху силутите им. Плачът спря. Останаха прегърнати за кратко и след като Плачещата се откъсна бавно и спокойно от прегръдката, двете момичета срещнаха погледите си.

Тъжната взе лицето на другата в дланите си. Огледа подробно чертите й и залепи устните си върху нейните. А Плачещата на свой ред не се отдръпна. Сякаш не искаше, сякаш се познаваха от дълги години и бяха правили това безброй пъти. Не мислеха за нищо. Съзнанията им бяха празни. Отдаваха себе си в тази целувка, отдаваха тъгата и сълзите си една на друга.



Вън фучеше злокобния вятър на зимата, която дойде закъсняла. А от прозореца ми се чуваше само свирене на млековар. Неразбираем говор от съседния апартамент и почукването на клоните в прозореца ми. Чудех се дали трябва да бъда някъде сега. Има ли някой нужда от прегръдката ми, от пръстите ми вплетени в чужда ръка. От дланта ми върху нечие лице, попиваща морско солени сълзи. Чаках обаждане. Зов за помощ от другата страна на телефона. Сподавен рев и невидяни сълзи. Неоткъсната прегръдка и несподелен наводнен поглед.



Единственото, което трябва да направиш е да натиснеш зелената слушалка.