събота, 17 ноември 2012 г.

Мъничко студ







‎"Колко да е студено?! - Минус тебе, не повече. Другото няма значение. Другото просто е климат.... Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига..."



Мислех,че образът ти е останал далеч зад гърба ми. Уви, оказа се заровен в спомените ми, чакащ асоциация, за да се появи. А от тях имам много. В чашата с ракия, в тази с вино или бира. Ще спра да пия в чаша. Измъчвам се вече.
Мъча се да свиквам с идеята,че някой друг гали лицето ти, че някой друг ти хвърля влюбени погледи или се мъчи да те види в тълпата. Друг докосва коляното ти като знак да замълчиш, целува рамото ти докато си купувате храна за вкъщи. Че лягаш върху ръката на чужд човек, различен от мен. Прегръща те през кръста докато заспиваш, търси аромата ти по възглавницата, докато ти си в другата стая и правиш кафе само по риза. Крещиш му по телефона, извиняваш му се за грубостта си онзи път в кафето. Вървиш по онази дългата алея и го убеждаваш,че не може да ходи в права линия. Поемате от аромата на есенния студ заедно и усещате магията на сезона. Заедно. Шепне ти да се отпуснеш докато си свила юмрук в джоба му, казвайки че ти е студено. Мъмри те за лошите ти навици. Трябва да спреш да пушиш наистина, въпреки че цигарата омагьосва устните ти и те изглеждат още по-вълшебно от всякога. Моли те да се разходите по студените пусти улици, само за да има възможността да си открадне целувка от теб.
Мъча се да преживявам липсите ти. Сиреч ония мигове, в които съзнанието ми те усеща толкова близо, а тялото толкова далеч. Моментите, в които чувствам загубата ти толкова стихийно. Вбесява ме факта, че може би заспиваш до друг, че не търсиш мен в леглото. Че някой друг ти готви, същия този те чака да му се обадиш и нервно гледа телефона си да не би случайно да е получил съобщение или пропуснал повикването ти. Друг гледа насълзените ти очи и държи ръката ти. Нежната ти длан. Прегръща те и те жадува.

Друг те изпраща с мокър поглед. И те мечтае. Диша те.
Студено му е, не чак толкова. Само минус теб, не повече.

понеделник, 5 ноември 2012 г.

the dark side


Намирах се в тъмна стая. Седях на стол. Усещах,че пред мен има маса. Ръцете ми бяха мокри и лепкави. Тялото ми миреше на застояло. Не знаех какво се е случило с мен и защо се намирам на това непознато място. Исках да намеря източник на светлина, но не можех да стана, а ръцете ми бяха вкочанени. Краката ми трепереха. Трясна се врата и внезапно нещо проблесна.
- Добър вечер. Аз съм инспектор Караиванов. Знаете ли къде се намирате?
- Не .
Инспектор?! Какво по дяволите?!
-Намирате се в първо районно управление. И сега с Вас ще си поговорим. Спомняте ли си имената си?
Мамка му. Какво се случва?!
-Да, разбира се, че си спомням имената си. Но защо се намирам тук?
- Моля, каже ми как се казвате.
- Не и преди да ми обясните защо съм тук. Защо мириша на мърша? Защо ръцете ми са такива…
Погледнах към тях и видях, че има засъхнала кръв по пръстите ми. Пуловерът ми беше съдран, обувките ми развързани, а китките ми бяха оковани с белезници.
-Не си ли спомняте как се озовахте тук? – попита ме Караиванов.
Помъчих се да се сетя какъв беше последният ми ден и какво правих. Спомних си само, че отидох на работа с колата си, пушихме един коз със съседа по бюро на работа, а след това отидох с бившата си приятелка да пием бира в някакъв бар. Тя ми предложи нещо, което ще ме вдигне мигновено бързо и аз приех. Насочихме се към тоалетните, дръпнах една линия, върнахме се на бара и… Мъгла. Черна дупка. Защо не си спомням?! Побиха ме тръпки. Паникьосах се. Започнах да нервнича. Кракът ми инстинктивно заши по пода.
-Не, не мисля, защо имам кръв по пръстите си, а тези белезници, те за какво са? Какво става?
-Добре, слушай ме внимателно, извратено копеленце такова – Не ми харесваше тонът му. Уплаших се. - Получихме сигнал за убийство в парка. – Убийство, какво убийство, бе пич?! -  Когато пристигнахме с колите, сварихме труп. На жена…
- И какво общо имам аз с това? – попитах още по-уплашен.
- Какво общо имаш ти с това? Сега ще ти обясня. На няколко метра от трупа се виждаше блед силует. Клатещ се. Като луд, нали знаеш как се клатушкат лудите?!
Какви ги говори тоя? Очите му се изцъкляха като на наркоман. Погледът му се пълнеше със злоба и като че ли бе насочена към мен. Зяпаше ме така, сякаш всеки момент ще ме вдигне със стола и ще ме засили в стената.
- Мислиш си, че си много хитър и ще ти се размине? Няма да стане. Ще те напъхам в най-отвратителната килия, ще дишаш застоялата си урина и ще лежиш в собствените си лайна. Такива като теб заслужават именно това. Нещастник…
С Нея бяхме заедно 1 година. Всичко започна случайно. Срещнахме се, намразихме се и бързо след това се заобичахме. Трудно откраднах първата си целувка. Много бягаше от мен. Не се даваше, понякога си мислех, че е девствена и иска да се пази до сватбата. Грешах. Тя ме целуна първа. Когато устните ни се докоснаха за съвсем първи път ми се струваше, че тях съм чакал цял живот. Че за тях съм се молил, страдал съм, те са били целта ми, жадувал съм ги, дори без да осъзнавам. После всичко беше перфектно. Заживяхме заедно на петия месец и аз бях на седемстотното небе. Не можех да повярвам, че такава любов ми се случва. Че е споделена. Че тя ме иска толкова истински силно колкото и аз нея. Няколко месеца по-късно се прибра мокра от вън. Беше тъжна. Каза, че иска да говорим. Потъна в дивана все така мокра и каза, че ми е изневерила. Побеснях. Исках да хвана прекрасната й бяла гуша и да я стисна между ръцете си, докато не издаде последния си дъх. Да ми изневерява?! На мен? Аз, който заменях жалкия си живот за нейния, аз, който не спях, когато нея я нямаше в леглото,аз, който усещах аромата й по себе си, когато не е до мен.  Идиотът, който бе готов да изпълни всичките й малоумни прищевки, само за да се усмихне по оня начин, който ме кара да се разтапям, коленете ми омекваха пред погледа й. А в прегръдката й можех да заспя завинаги. Щастлив.
- На метри от местопрестъплението намерихме кухненски нож. С твоите отпечатъци, мой човек.
-Какво?! Не, не е възможно. Нещо бъркате.. – капки пот се стекоха по гръбнака ми. Какво ми говореше тоя идиот? Не е възможно. Не съм способен на нещо такова, да вярно, че я обичах, вярно,че живяхме заедно, а след това тя ми изневери последователно с няколко … Но не, не може. Не съм я мразил, никога не съм искал да й причиня нещо лошо, да, исках да я пребия, да я удуша, но това са били моментни състояния. Дълго си мечтаех да я изчукам за последно, ей така от злоба, за да ме запомни. И да й причиня най-силната физическа болка по време на това чукане, но … Тоя бръщолеви глупости…
- Предполагаме, че си го взел от ресторанта в близост до парка, още не сме разпитали персонала, но са ви видели да вечеряте заедно там. Жената имаше синини по шията. От душене. С корда. Съпротивлявала се е.
Били сме се. Не е било фатално никога. Разминавахме се с по няколко синини и после се карахме кой на кого е причинил повече следи.
 -Пуловерът ви е съдран от нея като че ли. Дълго сте се борили като съдим по раната на тилa ти, вероятно причинена от камък. Ако момичето е притежавало малко повече физическа сила, е щяла да сложи край на мизерния ти живот! Тук си от ден и половина. Беше в безсъзнание. Жалко, че се събуди. Умирах от  желание да те задуша, но чувството ми за дълг те спаси.  Лекарите казаха, че състоянието ти е такова в следствие на тежък удар по главата.А, да - и на наркотици. И ако съдим по това, което намерихме в ръцете ти… Чака те доживотен затвор, глупако. Има справедливост за изверги като теб. Ще гниеш и ще си мислиш какво си направил.
-Какво? Какво съм държал в ръцете си? Вие нормален ли сте? Това е нереално. Измисляте си, бъркате ме с някой друг…
Той извади снимка и ми я показа. Погледнах. Не можах да помръдна. Тялото ми блокира. Очите ми се насълзиха. Беше снимка на бившата ми приятелка. Мъртва. На шията й ясно личеше тънка синьо-лилава линия. Караиванов измъкна друга снимка. На нея се виждаше раздрано през гърдите тяло. И по-специално от ляво гледката беше отвратителна. Зееше дупка, гръдта бе оцветена в червено, а до тялото имаше обилна локва кръв. Показа ми трета снимка. На нея ясно се виждаха ръце, които държаха нещо, на десния палец блестеше сребърен пръстен, моят сребърен пръстен. Това, което държаха, приличаше на човешко сърце. Нейното сърце.
Бях го изтръгнал.