Мъничко студ

‎"Колко да е студено?! - Минус тебе, не повече. Другото няма значение. Другото просто е климат.... Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига..."

Мислех,че образът ти е останал далеч зад гърба ми. Уви, оказа се заровен в спомените ми, чакащ асоциация, за да се появи. А от тях имам много. В чашата с ракия, в тази с вино или бира. Ще спра да пия в чаша. Измъчвам се вече.

Мъча се да свиквам с идеята,че някой друг гали лицето ти, че някой друг ти хвърля влюбени погледи или се мъчи да те види в тълпата. Друг докосва коляното ти като знак да замълчиш, целува рамото ти докато си купувате храна за вкъщи. Че лягаш върху ръката на чужд човек, различен от мен. Прегръща те през кръста докато заспиваш, търси аромата ти по възглавницата, докато ти си в другата стая и правиш кафе само по риза. Крещиш му по телефона, извиняваш му се за грубостта си онзи път в кафето. Вървиш по онази дългата алея и го убеждаваш,че не може да ходи в права линия. Поемате от аромата на есенния студ заедно и усещате магията на сезона. Заедно. Шепне ти да се отпуснеш докато си свила юмрук в джоба му, казвайки че ти е студено. Мъмри те за лошите ти навици. Трябва да спреш да пушиш наистина, въпреки че цигарата омагьосва устните ти и те изглеждат още по-вълшебно от всякога. Моли те да се разходите по студените пусти улици, само за да има възможността да си открадне целувка от теб.

Мъча се да преживявам липсите ти. Сиреч ония мигове, в които съзнанието ми те усеща толкова близо, а тялото толкова далеч. Моментите, в които чувствам загубата ти толкова стихийно. Вбесява ме факта, че може би заспиваш до друг, че не търсиш мен в леглото. Че някой друг ти готви, същия този те чака да му се обадиш и нервно гледа телефона си да не би случайно да е получил съобщение или пропуснал повикването ти. Друг гледа насълзените ти очи и държи ръката ти. Нежната ти длан. Прегръща те и те жадува.

Друг те изпраща с мокър поглед. И те мечтае. Диша те.

Студено му е, не чак толкова. Само минус теб, не повече.