Саморазруха

„Защото сексът понякога е като алкохола – саморазрушителен.”

Защото понякога, когато свършиш, макар и не толкова задоволително колкото ти се е щяло, прегръщаш Лицето, което лежи до теб и се чувстваш сам. Неизмеримо сам. Разрушително сам.  В леглото, в постния оргазъм, в себе си, в съзнанието си. Търсейки тяло, с което да поиграя, да изтезавам, изнасилвам или галя, търся себе си някъде в промеждутъка между него и мен. Съжалявам ли? Не. И как бих могла, след като сексуалният акт очевидно ме кара да разсъждавам. „Мъжете са лишени от еволюция, защото заспиват след това.” – беше ми казала една приятелка. А ние жените какво? Мислим. Анализираме. Сравняваме. Пагубно. Понякога.

Мечтая. Или си въобразявам за Тялото, придружено с Лице, с което няма да изпитвам гол оргазъм. За прегръдката, която ще даря или получа и ще се потопя в нея. Ще се чувствам у дома, положила глава на нечии гърди. Усещайки аромат, който до преди малко  ме е побърквал. А след това  ме кара да обичам. С цялото си същество.

Тялото, придружено с Лице ще зарови пръсти в косата ми, ще ме целуне по челото и ще се намести удобно до, върху или под мен. И няма да бърза да си тръгне. А аз няма да  мисля дали сега трябва да се облека и да си хвана пътя или мога да остана до сутринта за по едно кафе. Или може би душ.  

Тялото, придружено с Лице ще ме диша, попива и завие, за да не настина. Ще кръстоса пръсти с моите и ще заспи. Непробудно. А сутринта, когато срещне погледът ми ще се роди в него, ще ме погали по бузата и ще ме попита „Спа ли добре?”.

А саморазрушителната самота… Тя ще е далеч. Зад гърбa ми.