Мога

"Мога да се влюбвам, но не мога да обичам."

Влязох в долнопробния бар на трета улица и си поръчах бира. Когато ми беше все тая с какво ще се напия, си взимах бира. На другия край на бара стоеше момиче. Прекалено красиво за мизерното заведение. Зачудих се какво прави тук. Не изглеждаше тъжна, зарязана или пияна. Исках да я заговоря, но бях прекалено погълнат от собствените си мисли тази вечер. Улових погледа й, който за моя изненада не се отмести от лицето ми. Тя се приближи и ме попита какво пия.

-Бира- отговорих.

-Не искаш ли нещо по-твърдо? Не се лигави с бира, хайде, ще те черпя. Какво да бъде? Водка, уиски, джин?

Беше невъзжможно такава красавица да си говори с мен. В мизерен бар. Предлагайки да ме черпи нещо твърдо. 

-Уиски. - изплъзна се от устата ми. Не пия уиски. Но тя заслужаваше да се прежаля. Толкова е красива. Черната й къдрава коса лежеше небрежно на раменете й, а зелените й очи сякаш ме молеха да й се принеса в жертва. Деколтето й не беше на показ, но не бе и напълно скрито. Загатваше еротична тайнственост, която исках да разгадая възможно най-скоро. Не беше висока, но като за ръста си, имаше хубави крака. Дупето й беше стегнато, а на гърба забелязах татуировка., която започваше от врата.

- До къде стига татуса? - попитах срамежливо. Ако звучах нахъсан, щеше да ме зареже сам с бирата на мига.

- Искаш ли да разбереш? - хвърли ми такъв въпросителен поглед,че се смутих.

- Да. Но не искам да правя секс с теб. - това пък как можах да го изцепя?!

-Споко, мой човек. На другия бряг съм. Иначе нямаше да те заговоря и да те черпя уиски. Но си симпатяга, ако някой ден започна да харесвам мъже, ти ще си първия, на когото ще се обадя.

Невероятно. Отлетях в друга страна, за да намеря най-мизерния бар и да изпия просто една бира. С тая си говорихме цяла нощ, на сутринта закусихме в хотела й (оказа се, че е тук на почивка), пихме кафе и пак си говорихме. Не спирахме да плямпаме в продължение на няколко дни. Сънят ни беше враг, а алкохолът приятел. Пропих уиски, а тя пък бира. На четвъртия ден заговорихме за раздялата, как всеки ще поеме по своя път и няма да се видим повече. Но това не бе проблем. Приказното време, което прекарвах с нея не се равняваше на нито един оргазъм от всичките ми забежки. Красотата й ме пленяваше, интелекта й ме омагьосваше, а тялото й ме изкушаваше. И въпреки това не предприех нищо. 

Предпоследният ден, докато пиехме чай в малко квартално кафене, под ритъма на стара френска музика, тя отвори уста, пое дъх, сякаш събирайки смелост и каза :

- Обичам те.

Погледнах я спокойно, завъртях очи уж да огледам обстановката и да помисля какво да кажа. Но единственото, което се изплъзна от устата ми, без дори да съм го мислил беше:

- Мога да се влюбвам, но не мога да обичам.