***

Не, не че те мразя, просто не те искам в живота си. Да, приятно ми беше да сме заедно. Обичах те, може би все още те обичам, но така е по-добре. Полезно е да те изрежа от мислите си. Защото си като рак. Заразила си ги всички и ми е трудно да оперирам. В началото беше лесно, новото и непознатото не ме подсещаха за теб, големият град ме удивляваше и изненадваше. Алкохолът, наркотиците и сексът за една вечер определено бяха ползотворен лек. Всичко беше на мястото си.

Напоследък. Ох, как не те искам, защо мисля за теб? Защо ми липсваш? Нищо не ни свързва вече, само там един рилейшъншип, която е в миналото. Или е на пауза? Разделили сме се за кратко и когато се видим отново пак ще сме заедно? Не, не, това е плод на въображението ми. Всъщност истината е, че… Каква е истината? По дяволите, не мога да се справям с тия тъпи любовни мъки. Бях спряла да мисля за теб, некомуникацията ни ми помогна да забравям. Ей, на виж, няколко месеца изминаха и не съм ти пращала ни смс-уведомление,че ми липсваш, ни съобщение в социална мрежа, че не мога да живея без теб. По дяволите, защо съм такава лигла. Трябва да те забравя. Я, телефонът ми звъни… Какво, ти ми звъниш, но..

Когато вдигна телефона и чу гласът отсреща, сърцето й заби лудо в гърдите, гласът й трепереше, а единственото нещо, на което се надяваше, бе да не й се налага да говори много, та да не се издаде. Поговориха около час. Споделиха мъки, сълзи, общи спомени, накрая се посмяха. А когато затвори телефона, се почувства сякаш е в началото на пътя, който бе изминавала в продължение на някого месеца. Толкова усилия за нищо.

„По дяволите, не ме бива да се справям с тия любовни мъки!”

Когато излезе от входа пое на някъде без посока. В първата аптека, която видя влезе и си купи презервативи. Набра някакъв номер.

-Здрасти, свободен ли си?

-Да. Идвай. Само купи консумативи.

- Вече го направих. След 10 минути съм при теб.