Есенно sadness

Забрави аромата си в стаята ми. Малко над леглото в ляво. Тъкмо там ухае най-силно на теб. И всяка вечер, когато си легна или когато отворя книгата преди сън, ме стъписва присъствието ти. Макар и косвено. Превъртам лентата и си спомням,че понякога те пазех. Не исках ти да страдаш.

Срещам те всеки ден. По няколко хиляди пъти в съзнанието си. В спомените си. Пазя само хубавите, защото лошите се трият автоматично. Така се програмирах в мига, в който те срещнах. Често се присещам за онзи първи път, в който сложихме ръцете си една в друга, после вплетохме пръсти. Нали знаеш онова чувство, което облива цялото ти тяло с топлина. Ей тъй, по същия начин се чувствах и аз. И тая топлина не ме напусна. И до днес. Знам,че те лъжа, че всичко е наред, че не страдам, че не плача. Но как да ти го кажа? Не смея да потъна в погледа ти и да си призная. Пък и защо ти е да ме мислиш? Мене и моята любовна мъка. Аз ще се справя. Ти за себе си се грижи. Нека ти да си наред, пък аз… Аз ще се оправя някак.

Алкохолът не помагал срещу липси. Не е вярно. Помага да ги изплачеш. Става ти по-леко на сърцето после. И по-тежко на главата. Ей на, оня ден реших да си изрежа съзнанието. Купих си галон бира, не помня целия ли го изпих, ама и няма значение, щото знаеш,че бързо се напивам, така ми тръгнаха сълзите, че не помня да съм плакала така като дете. Мамка му.

Тебе те няма. Замина. Край. Животът ми свърши. Или поне една дълга приказка приключи. Дори не можах да видя лицето ти, ей тъй, за да ми държи дълго. Щях да запомня лика ти и да го пазя в съзнанието си до следващата ни среща. Само дето такава няма да има, нали?

Как да призная пред себе си,че те обичам? Не мога. Не ми стиска да си кажа истината. Страх ме е,че ще продължава да ме боли още дълго. Сякаш си ме парнала с ръжена и сега оплаквам белега си.

Не мога да дишам без теб. Дано никога не го разбереш.

Лято 2012

И тъй. Измина още едно лято. Някак е тъжно като се замисля, че топлите дни си заминават, но пък това е естествения ход на времето.

Тези три месеца бяха много важни за мен. Научих много неща, отървах се от други. Мисля,че подобрих себе си. И че станах мъничко по-сериозна (надявам се).

На първо място, научих се да живея с други хора. Непознати при това. Оказа се,че мога да бъда доста по-съобразителна отколкото смятах,че съм. По-сдържана. По-уравновесена и по-трезво мислеща. Осъзнах,че наистина начина, по който мисля, разсъждавам и действам се различава коренно от този на другите. Което ме прави още по-униикална. А това е яко.

Успях да вирея в среда, която ме задушаваше и изнасилваше по няколко пъти всеки ден. Малък свят, изграден от интриги, лъжи и омраза. Място, в което си като плъх, няма прозорец, няма въздух. Егоизмът беше на преден план. Уникално нещо са хората. Уникално отвратителни понякога. Или пък винаги. Не знам.

Оказа се, че съм се смятала за далеч по-разточителна, отколкото всъщност съм. Намерих начин да оцелея с малко. Но задоволително.

Следващото, с което се гордея е, че си взех отвратителния изпит. Много ме мързеше да чета за него, но комбинацията работа и учене се оказа не чак толкова вредна. Да живеят графиците и плановете. Без тях бях загубена. А не са ми присъщи.

 И накрая, но не последно място, постигнах целта, за която отидох. Все още не съм я придобила, но се надявам скоро и това да се случи.

Промених си мнението за себе си. Доказах си,че мога да бъда съвсем друга.

И да оцелея.

Поздравявам се за това.

П.П. Наздраве за мен.