Есенно sadness

Забрави аромата си в стаята ми. Малко над леглото в ляво. Тъкмо там ухае най-силно на теб. И всяка вечер, когато си легна или когато отворя книгата преди сън, ме стъписва присъствието ти. Макар и косвено. Превъртам лентата и си спомням,че понякога те пазех. Не исках ти да страдаш.

Срещам те всеки ден. По няколко хиляди пъти в съзнанието си. В спомените си. Пазя само хубавите, защото лошите се трият автоматично. Така се програмирах в мига, в който те срещнах. Често се присещам за онзи първи път, в който сложихме ръцете си една в друга, после вплетохме пръсти. Нали знаеш онова чувство, което облива цялото ти тяло с топлина. Ей тъй, по същия начин се чувствах и аз. И тая топлина не ме напусна. И до днес. Знам,че те лъжа, че всичко е наред, че не страдам, че не плача. Но как да ти го кажа? Не смея да потъна в погледа ти и да си призная. Пък и защо ти е да ме мислиш? Мене и моята любовна мъка. Аз ще се справя. Ти за себе си се грижи. Нека ти да си наред, пък аз… Аз ще се оправя някак.

Алкохолът не помагал срещу липси. Не е вярно. Помага да ги изплачеш. Става ти по-леко на сърцето после. И по-тежко на главата. Ей на, оня ден реших да си изрежа съзнанието. Купих си галон бира, не помня целия ли го изпих, ама и няма значение, щото знаеш,че бързо се напивам, така ми тръгнаха сълзите, че не помня да съм плакала така като дете. Мамка му.

Тебе те няма. Замина. Край. Животът ми свърши. Или поне една дълга приказка приключи. Дори не можах да видя лицето ти, ей тъй, за да ми държи дълго. Щях да запомня лика ти и да го пазя в съзнанието си до следващата ни среща. Само дето такава няма да има, нали?

Как да призная пред себе си,че те обичам? Не мога. Не ми стиска да си кажа истината. Страх ме е,че ще продължава да ме боли още дълго. Сякаш си ме парнала с ръжена и сега оплаквам белега си.

Не мога да дишам без теб. Дано никога не го разбереш.