Мога

"Мога да се влюбвам, но не мога да обичам."

Влязох в долнопробния бар на трета улица и си поръчах бира. Когато ми беше все тая с какво ще се напия, си взимах бира. На другия край на бара стоеше момиче. Прекалено красиво за мизерното заведение. Зачудих се какво прави тук. Не изглеждаше тъжна, зарязана или пияна. Исках да я заговоря, но бях прекалено погълнат от собствените си мисли тази вечер. Улових погледа й, който за моя изненада не се отмести от лицето ми. Тя се приближи и ме попита какво пия.

-Бира- отговорих.

-Не искаш ли нещо по-твърдо? Не се лигави с бира, хайде, ще те черпя. Какво да бъде? Водка, уиски, джин?

Беше невъзжможно такава красавица да си говори с мен. В мизерен бар. Предлагайки да ме черпи нещо твърдо. 

-Уиски. - изплъзна се от устата ми. Не пия уиски. Но тя заслужаваше да се прежаля. Толкова е красива. Черната й къдрава коса лежеше небрежно на раменете й, а зелените й очи сякаш ме молеха да й се принеса в жертва. Деколтето й не беше на показ, но не бе и напълно скрито. Загатваше еротична тайнственост, която исках да разгадая възможно най-скоро. Не беше висока, но като за ръста си, имаше хубави крака. Дупето й беше стегнато, а на гърба забелязах татуировка., която започваше от врата.

- До къде стига татуса? - попитах срамежливо. Ако звучах нахъсан, щеше да ме зареже сам с бирата на мига.

- Искаш ли да разбереш? - хвърли ми такъв въпросителен поглед,че се смутих.

- Да. Но не искам да правя секс с теб. - това пък как можах да го изцепя?!

-Споко, мой човек. На другия бряг съм. Иначе нямаше да те заговоря и да те черпя уиски. Но си симпатяга, ако някой ден започна да харесвам мъже, ти ще си първия, на когото ще се обадя.

Невероятно. Отлетях в друга страна, за да намеря най-мизерния бар и да изпия просто една бира. С тая си говорихме цяла нощ, на сутринта закусихме в хотела й (оказа се, че е тук на почивка), пихме кафе и пак си говорихме. Не спирахме да плямпаме в продължение на няколко дни. Сънят ни беше враг, а алкохолът приятел. Пропих уиски, а тя пък бира. На четвъртия ден заговорихме за раздялата, как всеки ще поеме по своя път и няма да се видим повече. Но това не бе проблем. Приказното време, което прекарвах с нея не се равняваше на нито един оргазъм от всичките ми забежки. Красотата й ме пленяваше, интелекта й ме омагьосваше, а тялото й ме изкушаваше. И въпреки това не предприех нищо. 

Предпоследният ден, докато пиехме чай в малко квартално кафене, под ритъма на стара френска музика, тя отвори уста, пое дъх, сякаш събирайки смелост и каза :

- Обичам те.

Погледнах я спокойно, завъртях очи уж да огледам обстановката и да помисля какво да кажа. Но единственото, което се изплъзна от устата ми, без дори да съм го мислил беше:

- Мога да се влюбвам, но не мога да обичам. 

Бутилка бира

Не ми се занимава с теб. Не те познавам все още, ти може би ще харесаш чаровната  усмивка или лицето ми. Кичура, който пада върху челото ми или нещо друго. Не припарвай. Дори не ми хвърляй заинтересован поглед. Нямам нужда от теб. Ти ще бъдеш единствено бройката-за-тази-вечер. Което означава, че ще ме изпразниш или аз ще се изпразня без твоя помощ и ще те захвърля на леглото или в някоя уличка, а след това ще си тръгна без да ти кажа, че ми е било приятно. А вероятно не ми е било. Сигурно през цялото време на псевдосексуалният акт, който за теб ще е най-уникалното нещо на света, ще си мисля какво правя тук  или дали съм гладна и какво ще вечерям. Какво ще правя след като отключа входната врата на апартамента си. Ще легна в леглото- персон и половина, ще се зачудя защо е все така празно, самотно и дори няма да си спомням,че тази вечер правих секс. Дори лицето ти ще е забравено. Ако случайно те размина по улицата няма да те разпозная, та камо ли да те поздравя. Не ме занимавай. Дори не ме поглеждай. Ти всъщност не ме искаш. Или поне не тази вечер. Сега съм в плен на желанието да се омотая в мрежата на собствената си глупава тъга, която дори не знам от къде извира. Достатъчно съм депресирана от факта, че нямам за какво да се депресирам. Човек трябва да обича. Или да страда. Ако едно от двете не е на лице, значи животът му не върви в правилната посока.

А моят отива с бясна скорост в грешната. Чакам нещо или някого? Чакам ли го наистина? Мисля,че постоянно чакам удобен случай да се напия или да се сдухам,за да има за какво да се разрева или залепя за тоалетната чиния, повръщайки. Повръщайки от себе си.

Остави ме. Не ме гледай, нека тази вечер бутилката бира бъде моето  любовно другарче. С нея се разбираме прекрасно. Никога не се сърди, когато ми се прище да я захвърля с всичка сила в непозната посока, за да я счупя на хиляди парченца. Даже май си приличаме.

Опитвам се да се строша на милиони парченца.

За да можеш да ме събереш. 

След раздялата

Разделихме се неотдавна, но болката е все тъй прясна. Празнината постоянно ми напомня за теб. Сякаш има не дупка, а кратер в мен.  Изтръпвам цялата, треса се, не спирам да те мисля, псувам те дори. Не успявам да те превъзмогна, наистина.

Вече няколко дни пия лекарства против липсата ти, но не спомагат да те оздравея. Не намирам начин да те запълня, само времето е лек. А то минава толкова бавно. Аз съм мъченик в мрежите му. То ме изтезава с шиповете си, хвърля ме в тъмница, където страдам без ни най-малка представа за минути и часове. Изпивам кръвта на болежките си и в устата ми остава горчив привкус. Това ли е усещането от раздялата ни?

Събуждаш ме сутрин рано, караш ме да се друсам с нежелание..  от дрогата за кратко ми минаваш. А след няколко часа отново мисля за теб, отново бродиш в мислите ми, отново си тук, въпреки че те няма.

Ще напия тялото си с алкохол. Ще изрежа заразената част.  После ще я зашия. Ще те псувам с най-циничните изречения, ще ругая безсрамно. И пак ще трябва да те чакам да ми минеш…

Шибан

липсващ

мъдрец!

***

Не, не че те мразя, просто не те искам в живота си. Да, приятно ми беше да сме заедно. Обичах те, може би все още те обичам, но така е по-добре. Полезно е да те изрежа от мислите си. Защото си като рак. Заразила си ги всички и ми е трудно да оперирам. В началото беше лесно, новото и непознатото не ме подсещаха за теб, големият град ме удивляваше и изненадваше. Алкохолът, наркотиците и сексът за една вечер определено бяха ползотворен лек. Всичко беше на мястото си.

Напоследък. Ох, как не те искам, защо мисля за теб? Защо ми липсваш? Нищо не ни свързва вече, само там един рилейшъншип, която е в миналото. Или е на пауза? Разделили сме се за кратко и когато се видим отново пак ще сме заедно? Не, не, това е плод на въображението ми. Всъщност истината е, че… Каква е истината? По дяволите, не мога да се справям с тия тъпи любовни мъки. Бях спряла да мисля за теб, некомуникацията ни ми помогна да забравям. Ей, на виж, няколко месеца изминаха и не съм ти пращала ни смс-уведомление,че ми липсваш, ни съобщение в социална мрежа, че не мога да живея без теб. По дяволите, защо съм такава лигла. Трябва да те забравя. Я, телефонът ми звъни… Какво, ти ми звъниш, но..

Когато вдигна телефона и чу гласът отсреща, сърцето й заби лудо в гърдите, гласът й трепереше, а единственото нещо, на което се надяваше, бе да не й се налага да говори много, та да не се издаде. Поговориха около час. Споделиха мъки, сълзи, общи спомени, накрая се посмяха. А когато затвори телефона, се почувства сякаш е в началото на пътя, който бе изминавала в продължение на някого месеца. Толкова усилия за нищо.

„По дяволите, не ме бива да се справям с тия любовни мъки!”

Когато излезе от входа пое на някъде без посока. В първата аптека, която видя влезе и си купи презервативи. Набра някакъв номер.

-Здрасти, свободен ли си?

-Да. Идвай. Само купи консумативи.

- Вече го направих. След 10 минути съм при теб. 

Саморазруха

„Защото сексът понякога е като алкохола – саморазрушителен.”

Защото понякога, когато свършиш, макар и не толкова задоволително колкото ти се е щяло, прегръщаш Лицето, което лежи до теб и се чувстваш сам. Неизмеримо сам. Разрушително сам.  В леглото, в постния оргазъм, в себе си, в съзнанието си. Търсейки тяло, с което да поиграя, да изтезавам, изнасилвам или галя, търся себе си някъде в промеждутъка между него и мен. Съжалявам ли? Не. И как бих могла, след като сексуалният акт очевидно ме кара да разсъждавам. „Мъжете са лишени от еволюция, защото заспиват след това.” – беше ми казала една приятелка. А ние жените какво? Мислим. Анализираме. Сравняваме. Пагубно. Понякога.

Мечтая. Или си въобразявам за Тялото, придружено с Лице, с което няма да изпитвам гол оргазъм. За прегръдката, която ще даря или получа и ще се потопя в нея. Ще се чувствам у дома, положила глава на нечии гърди. Усещайки аромат, който до преди малко  ме е побърквал. А след това  ме кара да обичам. С цялото си същество.

Тялото, придружено с Лице ще зарови пръсти в косата ми, ще ме целуне по челото и ще се намести удобно до, върху или под мен. И няма да бърза да си тръгне. А аз няма да  мисля дали сега трябва да се облека и да си хвана пътя или мога да остана до сутринта за по едно кафе. Или може би душ.  

Тялото, придружено с Лице ще ме диша, попива и завие, за да не настина. Ще кръстоса пръсти с моите и ще заспи. Непробудно. А сутринта, когато срещне погледът ми ще се роди в него, ще ме погали по бузата и ще ме попита „Спа ли добре?”.

А саморазрушителната самота… Тя ще е далеч. Зад гърбa ми.