Февруарски терзания

Тъжно ми е. Прибирам се по тъмната улица, покрита със сняг и лед и пак ми е тъжно. А тази гледка събужда детето в мен. Заспал е оптимиста ми. Събудил се е реалиста и пресмята случките, които ме натъжават през тази година. Не е доволен. А аз съм, защото именно те ме правят човека, който съм сега.

Причиних си нещо зверско. Празна съм. И въпреки това знам какво ще запълни тази дупка. Ама не искам да си го призная. Така някой друг ще е победил. Ако го видя от друга гледна точка ще излезе, че съм пораснала. Мъничко. Благодарение на теб.

Истината е,че ми липсваш. Че усещам неприсъствието ти толкова тежко,че вечер понякога плача. Не искам да го знаеш. Затова и не искам да чувам гласа ти. Не искам и ти да чуваш моя, за да не ме усетиш. За да не разбереш,че ми е тъжно.

Мисля си дали пък не направих нещо грешно. Дали пък... не трябваше да опитам?

Но познаваме се. Взехме най-доброто решение. И аз не съжалявам,че се получи така.

Понякога чета какво сме си писали късно вечер и думите ме пронизват като кинжал.

Тръпките, които са минавали тогава през тялото ми, препрочитайки всичко, ме връхлитат с тежка сила и си отиват с жестокост.

Тъжно ми е. Представям си как, събуждайки се те намирам на леглото си. Взирам се в очите ти, а ти в моите и оставаме така дълго.

После ми се ще да те помоля да легнеш до мен и да ме прегърнеш. Не защото ми е тъжно, а защото искам  топлината ти.

Не искам да знаеш,че се чувствам така. Натоварва. А ти нямаш вина за нищо. Затова ще си мълча. Няма да ти шепна тъжни думи и да ти разказвам колко ми липсваш. Просто ще почакам да спреш отново на моята спирка.