Лошо е ,когато със ставането си мислиш за Упсарин Це, защото
главата ти се пръска от махмурлук. За щастие съм се запасила стабилно. И от тук
нататък денят ми протича банално, пропаднало и мързеливо. Като всеки един от
последния месец и нещо. Кво да направя, имам нужда да си изпадна в собствената
шибана душевна бездна, за да се издигна отново. Пускам фейсбук да издиря
симпатичния пич, с когото си говорих през нощта и малко от сутринта. Дори го
изпратих. Звучи ми смешно. Няма значение.
Пише ми един приятел от София:
-
Какво правиш?
-
Нищо, ти? – и виждам,че съобщението му е
изпратено от Русе, викам си аха, ето. Ще пием кафе или бира.
Уговорихме се за час и място. Разбира се говоря по телефона
докато го чакам. И вглъбена в разговора, благодарение на очилата, виждам ясно
познато лице. Е, така му се зарадвах. Като малко дете на плюшена играчка.
Изпълни ме един такъв прилив на щастие, че се чудех къде се намирам.
Заразхождахме се, споделихме си какво става около нас накратко и пихме кафе.
Машинско, щото сме бедни студенти. Стъмни се и закрачихме по централната улица.
Чудех се какво да му покажа от родния ми град, което си струва да се види.
Театърът, разбира се, любимата ми сграда. Имам си три любими ъгъла. А най го
обичам, когато небето се развиделява, на границата между тъмното и светлото.
Уникално. И усетих една магия. Русе толкова ми е писнал, но разнасяйки се из
него, с този мой приятел, беше като в приказка. Някак различно. Някак ново.
Някак непознато. И се усмихвахме, постоянно. Сякаш се намирах в друго
измерение. В приказна магия.
Надявам се и аз да съм те накарала да се чувстваш така.
Благодаря ти. Прегръщам те.
Няма коментари:
Публикуване на коментар