Тия месеци ме преследва апатия. Не стига,че ме стресира с присъствието си, ами от време на време ме хваща за гушата и стиска, стиска. Все едно,че иска да изтръгне живеца ми през гърлото. Да де, ама аз се държа здраво и не й се оставям. Че как ще й се дам?! Я, гледай навън какво чудно слънце пече.. А, сега пък заваля. Прекрасност. Как да не изляза и да не попия аромата на капките, падащи безмилостно по циментната площадка пред блока.
Бягай, бе! Живее ми се. Искам да усещам. Нали уж за това съм тук.
Да чукам, да ме чукат, да изнасилват оргазмените ми писъци и да ги запечатват в споменна база данни. И аз от своя страна да правя същото. Любов квичи в двора на света. Любовта е прасе. В началото е съвсем малка и сладка, а после е голяма, мръсна свиня. (не)Умея да я превръщам в сантиментална драма, караща ме да плача от умиление и да прося. Да прося любов.
Паля цигара, качвам се в колата и карам към нея. Когато се прибирам в студентската ни квартира на масата ме очакват книга, горещ чай с много мед и жълта бележка. (Бележките си имат чар, защото вместо тях вече пишем ес ем еси.) Зачитам:
Обичам те. В хладнилника има мусака.
Няма коментари:
Публикуване на коментар