Череши

Татко спря колата пред двете широки врати, които играеха ролята на гараж и аз се изстрелях при баба. Магични бяха тия ваканции, палехме москвича с моя дъртак и беж към село.  Там ухаеше на свобода въпреки асфалта, осеян с дупки, конските фашкии и кокошите лайна по тревата. Не можеш да паднеш,ей тъй по детски, без да нацапаш дрехите с някое говно.

Баба разбираше това идеално и никога не казваше и дума. Переше в легена мълчаливо, а аз си мислех,че ме мрази,защото съм толкова непослушна и не гледам къде падам. После ухаеше на грес.  С комшито въртяхме колелата до смъкване на веригите, а паднеха ли – тичахме в работилницата за грес. Пръстите ни ставаха катран черни. Дядо все ни гонеше да ни хвърли един голям пердах за дето му ровим из инструментите, ама така и не ни хвана. А и сега като се замисля- и да ни беше хванал едва ли щеше да ни бие. По-скоро да ни похвали, че се стараем да поправяме собствените си източници на щастие.

Вечер  дечурлигата от улицата се събираше по пейките пред къщята. И аз с тях, въпреки че бях най-малка. Бабите-клюкарки барабар с дядовците, които не бяха по кръчмите палеха огън и ние седяхме и гледахме в него. Гонеше комарите и ставаше по-топло.  По някое време тайфата  се измъквахме и отивахме да крадем череши.  Катерехме се по младите все още дръвчета или по големите такива и си викахме през тях. „моето дърво е по-сладко от твоето” ; „да бе, да, не е вярно, моето е по-сладко и няма да те пусна да се качиш на него”.

Станеше ли 11 часа бабиния глас се чуваше „Елицеееее, прибирай се, та да не дойда да те напердаша!” Заплашваше ме, щото тръгвах да бягам от нея и се прибирах през задната врата. А тя, жената все мислеше,че някой ме е откраднал.  Кой знае колко бели коси съм й причинила на моята баба. И до ден днешен ме пошляпва по дупето, когато не слушам. Резултатът от черешите винаги идваше тъкмо на време, когато трябваше да си лягам. Тогава излизах за последно навън, прекосявах двора, отмятах райбера на вратата с две нули, нагласях се удобно и стоях на тъмно.

Вдишвах свободата.