На Лора

Здравей. Мина доста време откакто ти обещах да напиша този разказ, но хей, разбери ме. Толкова мисли препускат в главата ми, а когато успея да хвана някоя, тя бързо се изплъзва и ми оставя само измамното чувство, че съм я държала в ръцете си.

Истината е,че малко ме е страх от теб, защото онова, което пазиш в храма на усещанията, мислите и чувствата си, би могло да ме запали, а напоследък не обичам да горя. Предпочитам пистолет с куршум и изстрел в гърлото. По-безболезнено е. А смъртта настъпва по-бързо.

Доста често си мисля за теб и се връщам към факта, че ти ми подаде ръка, когато се опитвах да изляза от онази яма, помниш ли, вътре миришеше на канал и мъртви плъхове. Когато поех ръката ти не бях сигурна дали искам да излизам. Знаех обаче, че винаги мога да скоча обратно. Ти ми даде въздух за кратко и различен поглед. Припомни ми неща, които не бях усещала от години. Но също така се сетих и че ме е страх от тях. Възхищавам ти се, че умееш да даваш така щедро на хората. Или поне на мен. Онези дни ми бяха различен свят. Нов въздух, друга атмосфера,  вселената дори беше чужда. Но приятна. Дадох ти кътче от мен, което друг не искаше. И се чувствах добре.

Малко ме е страх, че ще те нараня. Или че вече съм го направила, защото ти не го заслужаваш. Ще ми се да мога да ти дам себе си и с това възможността да опознаеш всички светове в главата ми и онези, които бихме могли да създадем заедно. Страх ме е от толкова много неща. Но в следващия момент извиквам думите ти. „тук сме, за да усещаме, опознаваме, дишаме всичко, което можем. Даден ни е живот, нека го живеем. „

И се чувствам като новородена. Благодаря ти.