и записвам цитати през насълзеният си поглед. И слушам тъжна
музика, съпровождаща настроението ми. И те спомням. и те виждам в чашата с
ракия. В димящата цигара и отворения прозорец, който вкарва леден студ в стаята
ми, без значение, защото не го усещам, тъй като в мен е същият студ. Може би
малко повече. И мокрото ми лице те липсва. Нестихващият порив на очите ми да
изплачат всичко, за да може всичко утре да е наред. А ще бъде ли? Сигурно. Биполярност.
Безсилие. Липса на спор, разминаване на възприятия. Ти си имаш някого. На нечие
рамо да плачеш. А аз се подпирам на учебника. Той ще ми е упора през следващите
месеци. Той и ракията в чашата, в комбинация с другата, пълна с вода. Приглушената
светлина на нощната лампа, музиката, бръмчащата печка, студът, който влиза в
стаята и сърцето ми. Две парчета драма. Плачеш ли на неговата гръд или обръщаш
гръб както правеше с мен? Няма да ми вдигаш телефона, защото мълчанието е
по-крещящо от натискането на зелената слушалка. Отпочиващият ти профил в скайп
и неписането в моят прозорец. Защо се губим, когато се обичаме? Не искаш да ме
четеш, не искам да те обичам, когато обичаш друг. Виновни ли сме,че сме такива
каквито сме? Сигурно. Просто не сме комбинативни. Обичай го. Аз ще обичам
самотата си и отново ще си бъда самодостатъчна. Само ще изчакам малко да те
изплача. Да те изпия. Защото вече не мога да те обичам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар