Когато липсата на емоция не ми прави впечатление.
Оценявам животът в телата ни повече от
всякога. Придобива друго значение. Пътят е наситен с други цветя. Вече не са
шарени. И сиви не са. Усмивките им липсват. Като че ли плачат с каменни лица,
но сълзи няма.
Целта е ясна. Пред мен – мъгла. Измъчвам се. Екзистенциално.
Преодолявам естественият ход на живота. Искам да го маркирам като куче, което
препикава територия. За да ми е ясно и очертано. Не става.
„Мисли за мен като за огън.”
Пожар си. Разрастваш се. Като плевел. Париш.
Мечтая те, но не те очаквам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар