Shortcut

Когато в гърдите вече не тупти същото желание, когато е прегръдката е празна, а целувката е по навик. Съзнанието е изнасилено, тялото – безжизнено, но функциониращо. Тогава трябва да стиснеш зъби и да продължиш напред.

Влачейки се по пустите нощни улици с прогизнало от сълзи лице не е начинът, по който искам да живея. Правейки избор наранявам себе си и теб. Но болката не би била толкова могъща, ако остана на същото място. Би било равносилно на смърт. Разбира се, че те обичам. Но когато болката е повече от любовта, е време да си тръгна. А всеки край е ново начало, нали така? Вярно е,че някои се ползват с приоритет. Но ти не си моят път, нито аз твоят. Колкото по-бързо поемем в различни посоки, толкова по-бързо раната ще зарасне. Един приятел казваше „Няма значение какво е станало. Падаш, ставаш, продължаваш.” Така ще направя и аз. Прости ми,че не мога да понеса същността ти. Прощавам ти, че не можеш да понесеш любовта ми.

"Вярвам, че животът дава избор и че неприятностите може и да не те наранят, но могат да те накарат да се страхуваш да направиш избор. Да имаш право на избор означава да живееш."

МАРК ЛЕВИ

Sickness

Искаш да ме изрежеш от себе си, защото прекалено ме е грижа. Аз съм твоят тумор и твоето лекарство. Не смееш да злоупотребяваш с мен. Въпреки че не бива да ме смесваш с алкохол, наркотици и други любовни или секс истории, го правиш. Влошавам се, заразявам клетките ти с мъка. Изпиваш я. И винаги оставяш една капка от мен. За да присъствам в тялото ти. Пропивам съзнанието ти с мисли за мен. Тормозя те. Когато се опитваш се откъснеш, те боли. Разяжда те. После ме визуализираш извън тялото си и ме прегръщаш силно, стискаш до болка. Чупиш ме. Запълваш устата ми с език докато не започна да се давя. Плашиш ме до смърт. Плачеш, защото може да изчезна. И все пак знаеш как да живееш без мен. Изцеди ме от себе си, изстискай ме, изпий ме, преглътни ме. После ме изпикай и пусни водата. Искам да забравиш за мен толкова бързо, колкото казанчето се напълва отново. Аз съм вирус във вируса, инфекция в инфекцията. Възпаление, което се влошава и те  убива. Топчето в гърлото ти, което те спира да говориш и те дави. Изплюй ме. Стъпчи ме.

Изсмучи ме от себе си, за да съществувам свободно в отделна епруветка.  

19.08

-        -  Бейби, да те черпя един залез?

-        -  Не, аз ще те черпя ново запознанство. И бира. П.п. и аз си мислех за залез.

С нетърпение излизам , за да утоля жаждата си с бира, да те заситя, а и себе си - с усмивката ти. Вървейки, усещам,че всъщност нямам такава нужда от теб. А само си въобразявах. Прегръдката на стар приятел ме затопля и подсеща.

Разстоянието между нас не боли. Вече не. Въженцето ти е дръпнато. Тръгвай! Целуни ме преди това, та да ми припомниш,че все още си моя. Но не си. И своя вече не си. Робуваш на инстинкти. Чувствата не са свързани. Усещам,че след минути ще идеш някъде с някой друг. И тогава ще си н(ег)ова. За тази вечер. А утре – отново моя. Иди, наслаждавай се на свободата си.

Промяната е константна величина.

The drugs

Когато заравям глава в гръдта ти, а ръката ти се разхожда нежно по косата ми, на очите ми – сълзи напират.  Сдържани, погледа ми навлажнен, целуваш ме.

Когато знам, че тази вечер твоята страна от леглото ще разкъсва тялото ми. Липсата на присъствието ти ще гони съня ми.

Когато те сънувам и се събудя, но теб те няма.

Когато искам да те изпия, но единственото, което усещам е спомена за влагата ти.

Когато ме сриваш, отсъствайки. 

(не)наситеност

“Едно леко побутване. Един поглед  и едно докосване по тила  ти.

Един полъх на парфюмът ми в лицето ти, заради развяните ми коси, докато те подминавам.”

Насълзени, очите ти се скриват под тъмните очила. Не ги крий. Не от мен, толкова е красиво, когато плачеш в ръцете ми, когато ми обръщаш гръб, изпадащ в конвулсии от емоцията, която те е разтресла. Горда си, достатъчно силна, за да плачеш пред  други. Обръщайки се леко, за да ме отблъснеш,  лицето ти докосва моето и опитвам  сълзите ти. Тук те хващам  на тясно и  се заключвам в обятия. Така единствения ти избор е да ме прегърнеш.

Знам,че когато сълзите ти секнат ще ме изгониш вежливо в другия край на леглото. За да се приближиш неочаквано  и да изпълниш ухото ми с дъха си, утолявайки жаждата ми с аромата на парфюма си.

За да подразниш тялото ми с косите си и да ме изцедиш.

До поредния и безкраен стон.

13.07

Гледам й гърба, извит на кобилица на около 20 см от мен, на леглото на нашите. Спи. Ще ми коства само едно леко невинно движение да приплъзна чаршафа по голата й плът и да се намърдам между краката й, където е влажно, топло и приятно. Вместо това аз решавам да пуша една, да си хвана тефтера и да пиша.
Има нещо адски провокиращо в гледката, а и другото го правя сравнително често напоследък, та за момента преценявам,че ще дам път на писането. Не че не се побърквам и не ми се учестява дишането, само като гледам как потрепват пръстите й, докато спи, но пък и тефтерът седя зарязан години наред и тази сутрин като че ли му дойде реда и на него.
С цялото си същество внимавам да не я събудя. Знам,че само да се размърда.. Цялата работа с писането отива на кино. Не че ще ми пречи нарочно, ами...
Лежа до нея, приятно недоспала, мисля си как, освен че искам да я чукам, искам да й сготвя, да й направя чай, а бе въобще - да я карам да се чувства добре. Не й го дължа. Дължа го на себе си.
И лежа така гола до нея, и пиша на границата между вдъхновението за писане и водещата до мръснишки действия, спрямо тялото й възбуда...

М.

Влакът

“Take a lover who looks at you like maybe you are magic.” Frida Kahlo

Поемайки от теб  чувствам, че всъщност мога да усещам. Да давам, да получавам със същата сила. И целувайки те, държа очите си отворени, за да видя твоите затворени. А и така устните ти са по-вкусни.

Притеснявам се преди да видя силуета ти на улицата или усмивката ти, когато погледнеш ,че се задавам от противоположната посока. Необикновени сме точно толкова, колкото сме обикновени.

И тогава, когато тялото ти танцува из под пръстите ми, усещам пулса ти и знам.

Знам,че чакането си струва.