На ухото на едно момиче
Аз не поисках.
Аз не поисках да ти кажа нищо.
Видях в очите твои
две дръвчета луди.
От вятър, смях и злато.
Поклащаха се.
Аз не поисках.
Аз не поисках да ти кажа нищо.
Федерико Гарсия Лорка
Обикновено е лесно да разбереш кога обичаш някого. Не и в главата на Катерина. Тя беше момиче около трийсетте, доста объркано и с много страхове. От скоро опознаваше себе си и ровеше в дълбините на женската си същност. Понякога успяваше да намери отговорите на въпросите, в други случаи - самите въпроси я объркваха дори повече. Това, което я занимаваше от няколко месеца, бе страхът да си признае, че всъщност харесва жените повече от мъжете. Не че мъжете са лоши, не, напротив, но жените могат да те сринат и издигнат с едно изречение, с един жест, с един единствен поглед. А Катерина копнееше да гори в тези руини, когато срещне подходяща жена. Както е написал Лорънс Дюрел - There are only three things to be done with a woman. You can love her, suffer for her, or turn her into literature.
От няколко месеца в живота й имаше момиче, което я вълнуваше и от също толкова месеци тя се опитваше да идентифицира емоциите си. Не искаше да прибързва, прекалява или преекспонира. Усещаше токови удари в тялото си, когато се целуваха, изпитваше умиление, когато я чуваше как се смее, разтапяше се при щастливият й тон по телефона, докато говореше мило на животинките, умираше в погледа й и копнееше да се роди в него отново, на лицето й се изписваше щастие, когато я погледне и мускулите й сами се изпъваха в усмивка. И все пак... Не искаше да казва нищо, защото не знаеше, не беше сигурна. Защото я беше страх да се остави на емоциите си и да си признае. Поне пред себе си. Просто да си го признае. Опитваше се да го каже на глас, не смееше. За да не опозори намеренията си, да не излъже себе си, а после и нея. Имаше реплика в един сериал, в който главният герой отправя въпрос към главната героиня:
- Как разбираш,че си влюбена?
- Всеки текст на песен придобива значение.
Докато готвеше лещените кюфтета, по музикалният канал започна песен, която никога не е имала смисъл. Дори винаги я намираше за лигава. Изведнъж го придоби и мозъкът извика образа й. И настъпи паника. Вцепени се. И после се сети.
Коя беше първата й мисъл сутрин и коя последната. Защо се будеше през нощта, защо не спеше в края на октомври. Подробността,че днес телефонът не е звънял или месинджър не е изпищял. Липсата в тялото. Копнежът да срещне погледа, да усети физическото присъствие, атмосферата на всеки един телефонен разговор в главата й. Леката болка в ухото от честите телефонни разговори и игнорирането й. Хилядите неща, които иска да научи за нея и осъзнаването на това колко малко всъщност знае. Дълбочината на емоционалната й същност, толкова непозната за нея и малката лопатка, с която тя всъщност се опитваше да копае.
Липсата на кураж да си позволи да събира съставни части. И страхът, че никога няма да има възможност. Страхът,че е недостойна за нея.
А онази - другата липса - тя е коронарна бездна по пълнолуние и след това.
петък, 29 ноември 2019 г.
петък, 18 октомври 2019 г.
44 дни
За поредна сутрин се събуди с болки вляво. Беше я сънувала отново. Поредна сутрин, пореден сън. Беше уморена от тези сънища. Ставаха все по-интензивни, а се бореше с тях ежедневно. Да ги няма, освен тях и усещанията, мислите. Не се получаваше особено. Имаше дни, в които енергията в тялото и посоката на мислите доказваше наличието на прекалено могъща сила, която управлява всичко. Копнежът, липсата. Чудеше се дали да опита да се свърже, да напише смс, да се обади. После се питаше "какъв смисъл би имало това след като изборът ти се спря на друг човек?" и дилемата се разрешаваше.
- Не, не съм наранена - повтаряше си го често. Успокояваше я. Нямаше очаквания, което я спаси този път. Но този път връзката беше различна. Не връзката като отношения, а връзката като енергия. Изтекоха 44 дни точно. Броеше ги като алкохолик. Като наркоман, спасил се от дрогата, готов да си я инжектира венозно отново.
Остани цялата нощ - мислеше си докато я наблюдаваше как стои грациозно на терасата, говорейки по телефона. Започна да я целува навсякъде и бързо установи, че не иска да се отлепя от това тяло. Месеци по-късно, когато си спомняше за тази емоция се чудеше какво ли би било ако бе останала цялата нощ. Разговори до сутринта, свързване на съзнанията с дебело въже, увиване на телата едно около друго, сливане на всяко ниво. Щеше да е зверски трудно след това. Но макар и без да остане, тя си беше намерила място в съзнанието толкова дълбоко, че да не може да бъде изтръгната от там месеци наред.
- Не спирам да мисля за теб, да те искам, копнея да те видя, да чуя гласа ти. Да се застроя в прегръдка с теб и тя да не свършва. Да не свършваме ние. Ти, аз. - сутрешни мисли. Обикновено ги пазеше за вечерта, за да ги впише в тефтера с любовните писма до нея.
- Днес е особен ден, мамка му. Понякога става все по-трудно да не опитам да се свържа с теб. Има дни, в които чувствам, че никога не сме се случвали. И дни, в които мисля,че не съм се случвала с никой друг.
Днес е от вторите.
- Не, не съм наранена - повтаряше си го често. Успокояваше я. Нямаше очаквания, което я спаси този път. Но този път връзката беше различна. Не връзката като отношения, а връзката като енергия. Изтекоха 44 дни точно. Броеше ги като алкохолик. Като наркоман, спасил се от дрогата, готов да си я инжектира венозно отново.
Остани цялата нощ - мислеше си докато я наблюдаваше как стои грациозно на терасата, говорейки по телефона. Започна да я целува навсякъде и бързо установи, че не иска да се отлепя от това тяло. Месеци по-късно, когато си спомняше за тази емоция се чудеше какво ли би било ако бе останала цялата нощ. Разговори до сутринта, свързване на съзнанията с дебело въже, увиване на телата едно около друго, сливане на всяко ниво. Щеше да е зверски трудно след това. Но макар и без да остане, тя си беше намерила място в съзнанието толкова дълбоко, че да не може да бъде изтръгната от там месеци наред.
- Не спирам да мисля за теб, да те искам, копнея да те видя, да чуя гласа ти. Да се застроя в прегръдка с теб и тя да не свършва. Да не свършваме ние. Ти, аз. - сутрешни мисли. Обикновено ги пазеше за вечерта, за да ги впише в тефтера с любовните писма до нея.
- Днес е особен ден, мамка му. Понякога става все по-трудно да не опитам да се свържа с теб. Има дни, в които чувствам, че никога не сме се случвали. И дни, в които мисля,че не съм се случвала с никой друг.
Днес е от вторите.
вторник, 8 октомври 2019 г.
Достъп забранен
- Харесва ми да те гледам.
И, когато изобщо не очаквам, да усетя как ме целуваш.
Харесва ми да си мисля за теб. Потъвам в тайнствата на съзнанието си и отключвам фантазията. Ти си там, чакаш ме, за да поиграем на невъзможности.
Първо преминаваме през вече случилото се, повтаряме само хубавото, гледаме се дълго в очите и след малко вече създаваме нова история.
Седиш пред библиотеката ми, но не търсиш книги. Наблюдаваш червеното спящо бухалче и си спомняш за всички сутрини, в които прочиташе това обръщение. Попиваш цялата любов, с която бе пропито "Добро утро, бухалче!" Спомняш си я. Усещаш как тялото ти е залято от топлата вълна на спомена и очите ти се насълзяват. От носталгия по нас. Не забелязвам емоцията на лицето ти, минавам покрай теб, за да оправя леглото, в което ще спиш тази вечер. То не е моето. Съседното е. Защото не бива да лягаме в едно легло. Имаше забрана. Жестоко ограничение на страстта и удоволствието от физическата ни комуникация. Дали щяхме да си говорим или да се чукаме - достъп забранен.
Обръщаш се към мен и ме прегръщаш, обгръщам тялото ти, така че да мога да те хвана ако решиш да падаш под мен. Топим се в огъня на енергиите ни. И все пак ми се иска да устоя. Да ти кажа "леглото е ето там, имаш всичко необходимо, аз ще си лягам сега, лека нощ", да заспя мигновено и да не срещна повече синия ти поглед. За да не наруша забраната. "Плуването забранено. Опасност от подводни ями!"
Ами ако искам да се удавя в тях? Дори няма да се опитвам да плувам. Просто ще се разпъна във водата и ще потъна доброволно в ирисите ти.
Вместо това те понасям към леглото си, където те поставям да легнеш като принцеса. Ще ми се да докосна всяка част на тялото ти само с показалеца си, само за да усетя допира на кожата ти и как леко потрепва от движението върху нея.
И докато тя трепери - да те целувам без да очакваш, на неочаквани места, в неочаквани моменти. Дори само да присъстваш в леглото ми би било чест, за която бих била благодарна. Безкрайно.
Когато сутринта се събудиш до мен, приятно недоспала, ще ти сервирвам препечени филийки. С айрян. В леглото. А докато закусваш, ще ти чета поезия. След това ще я създаваме ние. Заедно. До обяд, вечеря и отново закуска.
Насред фантазията си отварям очи и търся тефтера. Ще ти напиша поредното неизпратено писмо, което няма да прочетеш. Защото липсата ти е коронарна бездна по пълнолуние, но и след него.
сряда, 31 юли 2019 г.
****
за пореден път минавам през снимките на профила ти.
Всеки път са нови. Със стари дати.
Връщам се в спомените си, в които съм докосвала лицето ти.
Точно тези устни,
причинявала съм точно тази усмивка.
Копняла съм да стоиш до мен на плажа и морето да докосва глезените ни едновременно.
Да усетя соленият аромат на косата ти след плаж и уханието на плажното масло върху тялото ти.
Да катерим върхове заедно, да виждам дрехата, попила потта ти и да залепна за теб, щом те прегърна.
ето тук - сред зелената гора, под листата на дърветата и сред свежия въздух на природата
като в приказка, само аз и ти и песента на птичките
Да те прегърна вечер край огъня, когато казваш,че ти е малко студено.
Да заровя лицето си в косите ти докато те събирам в обятията си и да те целуна зад ушето.
Да положа глава на рамото ти и да усещам как устните ти търсят моите за целувка.
Да се сгуша с теб в палатката
насред
вселените ни.
Всеки път са нови. Със стари дати.
Връщам се в спомените си, в които съм докосвала лицето ти.
Точно тези устни,
причинявала съм точно тази усмивка.
Копняла съм да стоиш до мен на плажа и морето да докосва глезените ни едновременно.
Да усетя соленият аромат на косата ти след плаж и уханието на плажното масло върху тялото ти.
Да катерим върхове заедно, да виждам дрехата, попила потта ти и да залепна за теб, щом те прегърна.
ето тук - сред зелената гора, под листата на дърветата и сред свежия въздух на природата
като в приказка, само аз и ти и песента на птичките
Да те прегърна вечер край огъня, когато казваш,че ти е малко студено.
Да заровя лицето си в косите ти докато те събирам в обятията си и да те целуна зад ушето.
Да положа глава на рамото ти и да усещам как устните ти търсят моите за целувка.
Да се сгуша с теб в палатката
насред
вселените ни.
вторник, 30 юли 2019 г.
***
Искам да срещна погледа ти.
Навлажнен от изморилата те жестокост
на вината.
Да изтрия сълзите ти,
разхождащи се по кръвоносните ми съдове,
водещи до сърцето.
Синеочието ти, моля го да се сгуши
в уюта на гърдите ми и пулсът,
който диктуваш ти. С дъха си.
С гласните си струни,
композиращи ритъма на влюбването.
Завръщам се в себе си.
С теб и тишината ти.
Навлажнен от изморилата те жестокост
на вината.
Да изтрия сълзите ти,
разхождащи се по кръвоносните ми съдове,
водещи до сърцето.
Синеочието ти, моля го да се сгуши
в уюта на гърдите ми и пулсът,
който диктуваш ти. С дъха си.
С гласните си струни,
композиращи ритъма на влюбването.
Завръщам се в себе си.
С теб и тишината ти.
вторник, 16 юли 2019 г.
Вулкан
Отдавна очаквам с нетърпение да те видя. Знам,че ти не искаш все още. Всичко с времето си.
Не бързам, не искам да те притискам. Ти си прекрасен нов свят. Утопия.
Когато си стягам багажа, за да се насоча в твоята посока, не мисля.
Помня как нещо ме срази, когато те видях за първи път и оттогава милиардите ни разговори
са се превърнали във вселени. И са напълно достатъчни.
Прегръщам те на гарата и усещам горещата вълна, която ме облива и не искам да те пускам.
Искам да застина тук с теб, сред движещите се автобуси и пристигащите или заминаващи хора, в сключени в обятия.
Сякаш знам,че ти си моето парченце пъзел в това измерение.
Вървя до теб и сърцето ми прескача, ръката ми се разминава с твоята, леко се допират. Правя го умишлено, опитвам се да приближа китката си до твоята, пръстите ми да догонят твоите, за да се сключат в едно и сърцето ми да се успокои. Или да запрепуска по-бързо. Спирам и те прегръщам. Притискаш ме до себе си. И не се пускаме.
Гледам те в очите и не мога да устоя на погледа ти.Усещам как ме разголва и срива до основи. Трябва да отместя поглед. Страх ме е. И как искам да потъна в него. Да остана там, давеща се. Безпомощна.
Взирам се в теб, докосвам кожата ти, посягам да те целуна, ти се отместваш. Сърцето ми ще се пръсне от близостта на устните ти до моите. Връщаш се и ме поглеждаш отново. Сливам устните си с твоите. И вселени се сбъдват. През мен минава тръпката. Издигам се. Тялото ми гори.
Отпивам от студения джин, не се охлаждам, изгарям по-силно.
Искам те върху, под и във мен. Докосвам лицето ти и знам, че никога преди не съм се чувствала така пълна.
Виждам погледа ти в тъмното, взрян в моя и усещам устните ти върху своите, пръстите ти в косата ми, разхождащи се безскрупулно надолу по тялото ми. Обвити сме в кръг от светлина, в който горим, устните не спират да целуват, ръцете да галят, синхронното ни дишане уста в уста учестява, споделенето сърцебиене се разлива в момента.
не искам нищо от това да свършва.
искам да
не спираш
да се разтваряш
на
съставните си части
въху мен.
Обичам
те.
Инстинктивно. Милиарди. Пъти. В безкрайни вселени.
А липсата ти - коронарна бездна по пълнолуние.
Не бързам, не искам да те притискам. Ти си прекрасен нов свят. Утопия.
Когато си стягам багажа, за да се насоча в твоята посока, не мисля.
Помня как нещо ме срази, когато те видях за първи път и оттогава милиардите ни разговори
са се превърнали във вселени. И са напълно достатъчни.
Прегръщам те на гарата и усещам горещата вълна, която ме облива и не искам да те пускам.
Искам да застина тук с теб, сред движещите се автобуси и пристигащите или заминаващи хора, в сключени в обятия.
Сякаш знам,че ти си моето парченце пъзел в това измерение.
Вървя до теб и сърцето ми прескача, ръката ми се разминава с твоята, леко се допират. Правя го умишлено, опитвам се да приближа китката си до твоята, пръстите ми да догонят твоите, за да се сключат в едно и сърцето ми да се успокои. Или да запрепуска по-бързо. Спирам и те прегръщам. Притискаш ме до себе си. И не се пускаме.
Гледам те в очите и не мога да устоя на погледа ти.Усещам как ме разголва и срива до основи. Трябва да отместя поглед. Страх ме е. И как искам да потъна в него. Да остана там, давеща се. Безпомощна.
Взирам се в теб, докосвам кожата ти, посягам да те целуна, ти се отместваш. Сърцето ми ще се пръсне от близостта на устните ти до моите. Връщаш се и ме поглеждаш отново. Сливам устните си с твоите. И вселени се сбъдват. През мен минава тръпката. Издигам се. Тялото ми гори.
Отпивам от студения джин, не се охлаждам, изгарям по-силно.
Искам те върху, под и във мен. Докосвам лицето ти и знам, че никога преди не съм се чувствала така пълна.
Виждам погледа ти в тъмното, взрян в моя и усещам устните ти върху своите, пръстите ти в косата ми, разхождащи се безскрупулно надолу по тялото ми. Обвити сме в кръг от светлина, в който горим, устните не спират да целуват, ръцете да галят, синхронното ни дишане уста в уста учестява, споделенето сърцебиене се разлива в момента.
не искам нищо от това да свършва.
искам да
не спираш
да се разтваряш
на
съставните си части
въху мен.
Обичам
те.
Инстинктивно. Милиарди. Пъти. В безкрайни вселени.
А липсата ти - коронарна бездна по пълнолуние.
неделя, 27 януари 2019 г.
Хралупа
- Ще дойдеш ли довечера?
- Искаш ли да дойда?
- Да!
-Там съм!
Душ, внимателно подбрани дрехи, нещо по мен, може би с по-дълбоко деколте, обувки, не - сандали. Малко грим, спирала, подчертавам устните, прекрасна съм, излизам.
Докато пътувам в метрото към теб, си мисля за какво ли ще си говорим този път. Мисля за усмивката ти, когато ме видиш, скрита под гъстата ти брада, която обожавам. Почти достигам мястото на срещата ни и усещам как сърцето ми прескача в гръдта ми в пъти по-бързо. Нарочно вървя по отсрещния тротоар, за да фиксирам погледа ти, когато ме видиш от другата страна на улицата. Свивам в пряката и те забелязвам,че гледаш в другата посока. Както винаги.
Небрежно обръщаш глава, за да ме видиш, а чаровна усмивка се показва из под брадата ти. Погледът ти светва, моят също, усещам сърцето ми прескача прединфарктно, събираме се в прегръдка.
- Бира? - задаваш реторичен въпрос.
- Стъкло или галон? - отвръщам.
Чаровна усмивка из под брадата ти.
- Стой тук.
Изчезваш и се връщаш след минути с две кенчета. Тст. Отваряме ги.
- Наздраве! - поглед в очите, жадна глътка.
- Какво става, Елице? - питаш.
- Нищо, само простотии. При теб?
Разговорите ни плуват леко през поезията, прозата, любовта, любовите, алкохолът, писателите, децата, децата на приятелите ни, физиката, енергиите, гените, музиката. Много кенчета пресъхват в този безкраен разговор. Гледам те полупияна, под уличната светлина на павираната тясна софийска уличка и се сещам за любимото ми стихотворение на Дебелянов.
- Имаш ли маркер?
- Ето.
Пиша го на стената по спомен, а изпитата бира е замъглила поетичните ми спомени. Смеем се.
Поезия, музика, любови, още кенчета. Усещам се опиянена от теб. От нас. От тази магична вечер с теб под уличните лампи на тясната софийска улица.
Искам да се приближа до теб, да те прегърна, не, да се сгуша и да стоим така цяла нощ. Не искам поезията ти, а обятията. Погледът ти - в мен. И магията на енергиите ни, която създава усещането за безсмъртие. Искам те гол в леглото си, леко положил ръка върху тялото ми, заключил пръстите си с моите. Да усещам присъствието ти зад гърба си, което ми вдъхва сигурност и спокойствие. Така да се събуждам всяка неделя.
Не желая да те изпращам с цигара пред входа, подавайки ти ябълка за закуска. Не искам да се целуваме пред театрални академии, а да докосна устните си до твоите в хралупата на разговорите ни. Не искам да се сгушвам в теб под палтото ти по тесните софийски улици, а да потъна сгушена в тялото ти под завивката.
- Ще дойдеш ли довечера?
- Искаш ли да дойда?
- Да!
- Там съм!
Срещам те малко преди да започнеш да четеш новите си стихове, поздрав, усмивка из под брадата ти, прегръдка. След четенето някъде в тъмния бар виждам най-добрата си приятелка. Излиза от тоалетната, разрошена.
След минути от същата тоалетна с разрошена брада излизаш и ти.
- Искаш ли да дойда?
- Да!
-Там съм!
Душ, внимателно подбрани дрехи, нещо по мен, може би с по-дълбоко деколте, обувки, не - сандали. Малко грим, спирала, подчертавам устните, прекрасна съм, излизам.
Докато пътувам в метрото към теб, си мисля за какво ли ще си говорим този път. Мисля за усмивката ти, когато ме видиш, скрита под гъстата ти брада, която обожавам. Почти достигам мястото на срещата ни и усещам как сърцето ми прескача в гръдта ми в пъти по-бързо. Нарочно вървя по отсрещния тротоар, за да фиксирам погледа ти, когато ме видиш от другата страна на улицата. Свивам в пряката и те забелязвам,че гледаш в другата посока. Както винаги.
Небрежно обръщаш глава, за да ме видиш, а чаровна усмивка се показва из под брадата ти. Погледът ти светва, моят също, усещам сърцето ми прескача прединфарктно, събираме се в прегръдка.
- Бира? - задаваш реторичен въпрос.
- Стъкло или галон? - отвръщам.
Чаровна усмивка из под брадата ти.
- Стой тук.
Изчезваш и се връщаш след минути с две кенчета. Тст. Отваряме ги.
- Наздраве! - поглед в очите, жадна глътка.
- Какво става, Елице? - питаш.
- Нищо, само простотии. При теб?
Разговорите ни плуват леко през поезията, прозата, любовта, любовите, алкохолът, писателите, децата, децата на приятелите ни, физиката, енергиите, гените, музиката. Много кенчета пресъхват в този безкраен разговор. Гледам те полупияна, под уличната светлина на павираната тясна софийска уличка и се сещам за любимото ми стихотворение на Дебелянов.
- Имаш ли маркер?
- Ето.
Пиша го на стената по спомен, а изпитата бира е замъглила поетичните ми спомени. Смеем се.
Поезия, музика, любови, още кенчета. Усещам се опиянена от теб. От нас. От тази магична вечер с теб под уличните лампи на тясната софийска улица.
Искам да се приближа до теб, да те прегърна, не, да се сгуша и да стоим така цяла нощ. Не искам поезията ти, а обятията. Погледът ти - в мен. И магията на енергиите ни, която създава усещането за безсмъртие. Искам те гол в леглото си, леко положил ръка върху тялото ми, заключил пръстите си с моите. Да усещам присъствието ти зад гърба си, което ми вдъхва сигурност и спокойствие. Така да се събуждам всяка неделя.
Не желая да те изпращам с цигара пред входа, подавайки ти ябълка за закуска. Не искам да се целуваме пред театрални академии, а да докосна устните си до твоите в хралупата на разговорите ни. Не искам да се сгушвам в теб под палтото ти по тесните софийски улици, а да потъна сгушена в тялото ти под завивката.
- Ще дойдеш ли довечера?
- Искаш ли да дойда?
- Да!
- Там съм!
Срещам те малко преди да започнеш да четеш новите си стихове, поздрав, усмивка из под брадата ти, прегръдка. След четенето някъде в тъмния бар виждам най-добрата си приятелка. Излиза от тоалетната, разрошена.
След минути от същата тоалетна с разрошена брада излизаш и ти.
05.12.2018
София
Абонамент за:
Публикации (Atom)