Зимно

Излизам от входа, виждам приказната снежна обстановка и усещам магията как нахлува в съзнанието ми. Чувствам и нужда. Тази да споделя новодошлата зима с теб. Падащият сняг, затрупаните градинки, дори грозната и мизерна мокра киша. Да вървим заедно из девствената бяла покривка и да откриваме новият сезон. Хванала облеченета ти в ръкавичка ръка и да я стискам, въпреки студа. За да стопля своята в нея. И да те прегърна в снежна приказка. За да стопля сърцето си с твоето. 

2 парчета драма

и записвам цитати през насълзеният си поглед. И слушам тъжна музика, съпровождаща настроението ми. И те спомням. и те виждам в чашата с ракия. В димящата цигара и отворения прозорец, който вкарва леден студ в стаята ми, без значение, защото не го усещам, тъй като в мен е същият студ. Може би малко повече. И мокрото ми лице те липсва. Нестихващият порив на очите ми да изплачат всичко, за да може всичко утре да е наред. А ще бъде ли? Сигурно. Биполярност. Безсилие. Липса на спор, разминаване на възприятия. Ти си имаш някого. На нечие рамо да плачеш. А аз се подпирам на учебника. Той ще ми е упора през следващите месеци. Той и ракията в чашата, в комбинация с другата, пълна с вода. Приглушената светлина на нощната лампа, музиката, бръмчащата печка, студът, който влиза в стаята и сърцето ми. Две парчета драма. Плачеш ли на неговата гръд или обръщаш гръб както правеше с мен? Няма да ми вдигаш телефона, защото мълчанието е по-крещящо от натискането на зелената слушалка. Отпочиващият ти профил в скайп и неписането в моят прозорец. Защо се губим, когато се обичаме? Не искаш да ме четеш, не искам да те обичам, когато обичаш друг. Виновни ли сме,че сме такива каквито сме? Сигурно. Просто не сме комбинативни. Обичай го. Аз ще обичам самотата си и отново ще си бъда самодостатъчна. Само ще изчакам малко да те изплача. Да те изпия. Защото вече не мога да те обичам. 

...

Звъни ми гаджето ти
Онова, с което се хвана по време на мен
Пита ме за номера ти
И ми казва,че ще пием кафе
А аз се чувствам тъпо
Защото
Искам
Да ме обичаш
Както обичаш него
За да може
Да не те
Мразя
Както мразиш
Ти
Него
Когато заспи
И хърка,
Непрегръщайки те
След като
(С)Те
(с)е
Любил(и)

bed hole

Лягайки в леглото усещам. Че я няма топлината на прегръдката ти преди да потъна в страната на сънищата. Ръката ми стои някак необикновено под възглавницата. Главата ми чувства неудобство. Защото е свикнала да лежи върху гръдта ти. Грозна дупка в чуждото легло, в което се сбъдвахме месеци наред. И ме налазва самота. Несрещана от години. Сама, но не самотна – бях.

Тялото ми е насъбрало напрежението на липсата ти. Всяка клетка крещи истерично. В мълчаливо страдание от отсъствие. Твоето.

И косата ми. Несресана. Защото знам,че няма да прокараш ръката си през нея. Не и днес.

Тристранност.

Желая те егоистично. За мене си. Не ти позволявам да лежиш в чужди легла. Върху чужди гърди. Да поемаш аромат на друга кожа, освен моята. Мразя липсата на присъствието ти. Ненавиждам погледът ти, вперен в различна зеница или ирис.

Не се разхождай с други, които обичаш, защото е изневяра. Не ме разминавай емоционално. Не ме мрази за това, че ни разделям, а после ти пиша пиянски съобщения, докато се опитваш. Да се чукаш. С някой друг. А не. С мен.

Прегърни ме, изкрещи колко ме обичаш, целуни ме и си тръгни. Изчукай се с него. Намрази го, пиши ми съобщение. Че обичаш само мен.

След това се обърни с гръб към него и сънувай.

                               Нас. 

Some kind of magic

Лошо е ,когато със ставането си мислиш за Упсарин Це, защото главата ти се пръска от махмурлук. За щастие съм се запасила стабилно. И от тук нататък денят ми протича банално, пропаднало и мързеливо. Като всеки един от последния месец и нещо. Кво да направя, имам нужда да си изпадна в собствената шибана душевна бездна, за да се издигна отново. Пускам фейсбук да издиря симпатичния пич, с когото си говорих през нощта и малко от сутринта. Дори го изпратих. Звучи ми смешно. Няма значение.

Пише ми един приятел от София:

-          Какво правиш?

-          Нищо, ти? – и виждам,че съобщението му е изпратено от Русе, викам си аха, ето. Ще пием кафе или бира.

Уговорихме се за час и място. Разбира се говоря по телефона докато го чакам. И вглъбена в разговора, благодарение на очилата, виждам ясно познато лице. Е, така му се зарадвах. Като малко дете на плюшена играчка. Изпълни ме един такъв прилив на щастие, че се чудех къде се намирам. Заразхождахме се, споделихме си какво става около нас накратко и пихме кафе. Машинско, щото сме бедни студенти. Стъмни се и закрачихме по централната улица. Чудех се какво да му покажа от родния ми град, което си струва да се види. Театърът, разбира се, любимата ми сграда. Имам си три любими ъгъла. А най го обичам, когато небето се развиделява, на границата между тъмното и светлото. Уникално. И усетих една магия. Русе толкова ми е писнал, но разнасяйки се из него, с този мой приятел, беше като в приказка. Някак различно. Някак ново. Някак непознато. И се усмихвахме, постоянно. Сякаш се намирах в друго измерение. В приказна магия.

Надявам се и аз да съм те накарала да се чувстваш така. Благодаря ти. Прегръщам те. 

Понякога вземаме любопитството за любов

Пийнах си, признавам. До преди няколко часа не мислех за теб. И не ми липсваше. Сега е друго. Главата ми се върти. Около мислите за теб. Стаята ми е празна. Липсва присъствието ти. Възглавницата е жадна за теб. Лицето - недовършено. Защото не заспива в гръдта ти. Тялото ми липсва ръката ти, разположена върху корема ми. Или пръстите ти, сплетени с моите. Дишането ти е в друга географска ширина. Завиждам й. Ароматът ти също е там.
Липсвам. Между бедрата ти. Очите ми са в този лист, а не търсещи. Лицето ти в тъмното. Бирата говори, не аз. Химикалът пише на прима виста. Не мисля. Чувствам на тези редове. Те са моят палач. Отсъствието ти - гилотината. Искам да те сънувам. Юнска. Ухаеща на себе си, а не на отминали.
Утопията - това е ръката ми върху лицето ти. Насълзеният ти поглед, когато ме изпращаш.
Прекалено е широко в това легло.