Есенно sadness

Забрави аромата си в стаята ми. Малко над леглото в ляво. Тъкмо там ухае най-силно на теб. И всяка вечер, когато си легна или когато отворя книгата преди сън, ме стъписва присъствието ти. Макар и косвено. Превъртам лентата и си спомням,че понякога те пазех. Не исках ти да страдаш.

Срещам те всеки ден. По няколко хиляди пъти в съзнанието си. В спомените си. Пазя само хубавите, защото лошите се трият автоматично. Така се програмирах в мига, в който те срещнах. Често се присещам за онзи първи път, в който сложихме ръцете си една в друга, после вплетохме пръсти. Нали знаеш онова чувство, което облива цялото ти тяло с топлина. Ей тъй, по същия начин се чувствах и аз. И тая топлина не ме напусна. И до днес. Знам,че те лъжа, че всичко е наред, че не страдам, че не плача. Но как да ти го кажа? Не смея да потъна в погледа ти и да си призная. Пък и защо ти е да ме мислиш? Мене и моята любовна мъка. Аз ще се справя. Ти за себе си се грижи. Нека ти да си наред, пък аз… Аз ще се оправя някак.

Алкохолът не помагал срещу липси. Не е вярно. Помага да ги изплачеш. Става ти по-леко на сърцето после. И по-тежко на главата. Ей на, оня ден реших да си изрежа съзнанието. Купих си галон бира, не помня целия ли го изпих, ама и няма значение, щото знаеш,че бързо се напивам, така ми тръгнаха сълзите, че не помня да съм плакала така като дете. Мамка му.

Тебе те няма. Замина. Край. Животът ми свърши. Или поне една дълга приказка приключи. Дори не можах да видя лицето ти, ей тъй, за да ми държи дълго. Щях да запомня лика ти и да го пазя в съзнанието си до следващата ни среща. Само дето такава няма да има, нали?

Как да призная пред себе си,че те обичам? Не мога. Не ми стиска да си кажа истината. Страх ме е,че ще продължава да ме боли още дълго. Сякаш си ме парнала с ръжена и сега оплаквам белега си.

Не мога да дишам без теб. Дано никога не го разбереш.

Лято 2012

И тъй. Измина още едно лято. Някак е тъжно като се замисля, че топлите дни си заминават, но пък това е естествения ход на времето.

Тези три месеца бяха много важни за мен. Научих много неща, отървах се от други. Мисля,че подобрих себе си. И че станах мъничко по-сериозна (надявам се).

На първо място, научих се да живея с други хора. Непознати при това. Оказа се,че мога да бъда доста по-съобразителна отколкото смятах,че съм. По-сдържана. По-уравновесена и по-трезво мислеща. Осъзнах,че наистина начина, по който мисля, разсъждавам и действам се различава коренно от този на другите. Което ме прави още по-униикална. А това е яко.

Успях да вирея в среда, която ме задушаваше и изнасилваше по няколко пъти всеки ден. Малък свят, изграден от интриги, лъжи и омраза. Място, в което си като плъх, няма прозорец, няма въздух. Егоизмът беше на преден план. Уникално нещо са хората. Уникално отвратителни понякога. Или пък винаги. Не знам.

Оказа се, че съм се смятала за далеч по-разточителна, отколкото всъщност съм. Намерих начин да оцелея с малко. Но задоволително.

Следващото, с което се гордея е, че си взех отвратителния изпит. Много ме мързеше да чета за него, но комбинацията работа и учене се оказа не чак толкова вредна. Да живеят графиците и плановете. Без тях бях загубена. А не са ми присъщи.

 И накрая, но не последно място, постигнах целта, за която отидох. Все още не съм я придобила, но се надявам скоро и това да се случи.

Промених си мнението за себе си. Доказах си,че мога да бъда съвсем друга.

И да оцелея.

Поздравявам се за това.

П.П. Наздраве за мен.

99% розово

Болката се преодолявала с повече болка. Или иначе казано клин клин избива.

Понякога нещата излизат извън контрол. Друг път пък са прекалено добре планирани и сработват, всичко си напасва. Възела е добре спретнат. Но онова чувство е важно, дето ти разбърква вътрешностите.

Странно е, когато осъзная,че мисълта, с която заспивам и се събуждам вече толкова време я няма. Странно е, когато те видя и нищо не ми трепва.

Странно е и че не ми липсваш. И същевременно някак тъжно. Напуснах те. Тръгнах си. Изведнъж и неочаквано.Безвъзвратно, но не и безвъзмездно.

Чудя се дали страдаш, боли ли те. Каша ли е в главата ти? Препускат ли мислите ти в посоката към въпоса „Къде сбърках?”.

Обеднях ли без теб? По-празно ли усещам леглото си? Търся ли инстиктивно ръката ти, за да я хвана? Лягам ли на твоята възглавница  само, за да усетя аромата на липсващото ти присъствие?  Празна ли съм? По-малко ли се усмихвам? Страдам ли от невъзможността да изпълнявам глупавите ти прищевки и желания, абсурдните ти идеи, които правеха моментите ни толкова прекрасни?

Не.

Усмихвам се.

Непрестанно.

Защото не те искам.

Стая под наем

"Когато душата ми е отново пред разпадане, тренирам тялото с бягане..."



Имунизирам се срещу лошотия.
Определение на последната дума според моя речник : отрицателни емоции, заключени и преповтаряни истории с кофти ending в единствената стая на съзнанието ми. Наех я преди известно време именно с такава цел. Ключа го загубих някъде и сега не мога да ги пусна, за да излязат. Затова тялото ми се съпротивлява и гърчи. Бунтува се срещу затворен звяр в стая под наем.
Решавам, че ще сложа край. Може би ще разбия вратата. (Дано съседите не се оплачат.) Ще потърся начин да отключа. Да освободя жалката си същност от белезниците на саморазрушителната ми мисъл. Ще отворя вратата и ще напъхам в стаята един куп розови носорози. Или пък фламингота. М, да. Забравих. Ненавиждам розово. Майната му.

Времето на днешния ден ми съдейства напълно. Облачно е. Дори леко пръска.
След като почти прочетох книгата си по време на скучните упражнения, докато се прибирам към празния апартамент, измислям облеклото и маршрута на моето лечение. Няколко минути по-късно съм в парка. Пътеката е пред мен, усещам как всеки момент ще завали. Спирането на цигарите кара краката ми да нервничат в спокойно състояние. Постоянно шият. Ушиха депресирания ми нихилизъм. Време е да ги задействам в система от движения, които да покрият пътеката с капки страдание.
В началото темпото ми е леко, после забързвам и изведнъж се усещам как летя сред аромат на липа. Дишането ми е учестено, сърцето ми е на път експлодира, но не спирам. Освобождавам съзнанието, тялото, сърцето и краката си от мизерията на ежедневната самота.
Заваля. Спрях, за да регулирам дишането си, а и да почакам дъждът да се усили. Понесох се отново. Тялото ми гореше под екипа, а по лицето ми се стичаха студени капки. Забързах темпото. Разликата в температурите се усещаше все по-рязко. Бързах, тичах с такава скорост, сякаш бягах от похитител, едва дишах. После... Спрях.
Погледнах нагоре. Дъждът намокри лицето ми с хладка вода. Около мен хората, забързани тичаха, за да се затворят в сухите си апартаменти.
А аз се чувствах мокра, жива и освободена.

Искам...

Искам гей парад без хомофобски изяви. Без създаването на групи във фейсбук "Да пребием тъпите гейове", в които си правят уговорки къде точно да нападнат определена група от хора, разхождали се с тълпата на прайда.
Искам стрийт парад без неразбиращи погледи на минувачите. Искам хетеро парад със знаме (макар и да не знам дали хетеросексуалните си имат флаг. :) )
Искам след всеки парад да се обръща внимание на пострадалите, а не да се правим,че е нормално и не ни пука. Искам повече осиновени деца. Независимо дали с две мами или двама татковци.
Искам толерантна държава.
Искам да виждам все повече възрастни двойки в парка или на кея, хванати здраво за ръка. Повече прегръдки. Повече целувки. Повече грижа.
Искам всеки ден да чувам детския глас на комшийчето да крещи "Тате, тате, подай си главата на прозореца. Да ти кажа нещо. Да те питам нещо. Тате, тате..." И да си спомням как се карах на мама,че си скрива главата прекалено бързо.
Искам да играя отново на народна топка. Да се скарам с някого и да се разплача, а след това всичко да е наред. А не да изпитвам агресия, да чупя, да тръшкам и да разрушавам.
Искам да съм по-добър човек.
Да се върна 10 години назад и да видя 13-годишното си аз, от което да открадна онези добри качества, които сега са загинали в мен.
Искам да видя мама и да не я чувствам чужда.
Искам хората да не се самоубиват от недоимък. Или от несподелена любов. Да се борят малко повечко, за да се наредят нещата. Воля да имат една степен нагоре.
Искам оптимизъм. Положително мислене. Усмивки, а не сивота в ежедневието. Любов. Либералност.
Искам всички да комбинират тези 5 изречения в себе си. Или поне да се постараят.

Тогава може би всичко ще е различно.

Lift

Памуковите облаци засвириха под формата на алармата й и тя се събуди мигновено. Седем и половина, отдавна не бе била будна от толкова рано сутринта. В университета бе забавно днес. Имаха семинарни упражнения. Куршуми, патрони, следи. Най-накрая нещо различно.
Целта на денят бе сериозното учене. След като си купи цигари от магазина, направи силна доза кафе и ги изконсумира, заседна над учебника. Не й провървя. Зарови се в интернет.
И тогава се започна.
Адреналинът се качи. Коляното започна да играе нервно. Пръстите на краката шиеха. Сърцето се превърна в барабан. Трябваше да се движи. Цялото й тяло се ръководеше от нервите, които я обзеха. Някаква сила я караше да троши, блъска, чупи. Искаше да крещи докато гласа й се загуби. Да наранява, да изстисква енергията, да души, да усмъртява, да прекрати зависимостта си или поне каквото бе останало от нея. Все още не можеше да се съвземе от абстиненцията. Но съзнаваше,че вече не бе част от ... това.

Залеза обещаваше прекрасен следобед. Четеше стари послания и прокрадвайки от време на време поглед през прозореца, едва едва се сдържаше да не го запечата. Но някак нещо я спираше. Искаше да запамети този залез, не да го запечата със снимка.
Напоследък не усещаше нищо. Не я трогваше, не я жегваше,не я пареше дори най-дребната човешка болка. Не изпитваше съчувствие към несподелената любов на другите. Знаеше,че има нещо  в гърдите, което биеше, но не знаеше как да чувства с него.

И изведнъж там, сред миналите послания, изписани с жадни пръсти... Усети разрез. Очите й се насълзиха, а в гърдите й тъпата болка нарастваше. Усещаше себе си. Така както се бе изляла и оставила в ръцете на някого. Страхлива, наплашена, дребна, чувствителна, слаба. Смугла.

Чуваше музиката, която привикваше спомени за безсънни нощи и мечти, родени точно преди изгрев. И един спокоен водопад се спусна от очите й. Спокойствието, което я обзе беше чуждо. Но за кратко.
Спомни си за себе си. Разбра,че може да преодолее страхът от самата себе си. Да надвие абстиненцията. Да покори върха, който все не достигаше. Повярва в себе си.
Странно е как понякога само един човек може да съгради целия ти свят с думи.

И всички тези положителни емоции бяха породени от един отвратителен оптимизъм.

Наркотици и секс

Обичам аромата на тялото си след секс. И понякога дори предпочитам да се изкъпя сутринта, за да мога да усетя мириса на оргазма си и тогава. Да мириша на споделена страст.
Напоследък необвързващия секс ме кара да мисля за деца. За моите деца. Да мечтая за тях. Какви биха били, колко, дали ще приличат на мен или на партньора ми. И ми е странно. Винаги съм твърдяла,че не искам  последователи с моят ген. Или съм се оправдавала, че съм прекалено голям егоист, за да гледам друго дете, освен себе си. Отговорността и сериозността ме достигат. Качества, които са ми неприсъщи. И същевременно детето в мен живее все още и прави непоправими бели. Колената му винаги са с рани, а главата му все е пълна с нови идеи за приключения.
Напоследък обаче приключенията не ме удовлетворяват, не ме карат да се чувствам цяла и пълна. Вместо това си мисля за сериозна връзка. За допира на чужда длан по коляното ми, която да разтупти сърцето ми, да го качи в гърлото, дишането ми да се ускори.
Мечтая си за целувки, които обръщат целия ми свят. За лице, с което да заспивам вечер и да се събуждам сутрин. За задушаващо силна прегръдка и жаден поглед.
Когато тичам долавям разговорите на минувачите покрай мен. Замислям се какви са били преди да това, което са сега. Развивам теории за животите им, как са продължили напред, колко са се променили, достигайки до настоящата точка в живота си. И все пак не докосват нито сърцето ми, нито душата ми. Само съзнанието.
Не бих могла да кажа,че ми е празно. А само безразлично. Не копнея за човек, когото да обичам, принца на белия кон или принцесата, видиш ли... Копнея за емоция. Емоция, която да ускорява дишането ми.
Разправят,че любовта била наркотик. Ама шмърка ли се, пуши ли се, венозно ли се приема никой не ти казва. И няма дилър, който да потърсиш, за да се снабдиш.

Дай да дръпна и да се свършва.