Keep out

Не, не, не вярвам. Като че ли е мярка за предпазване. Пазя се и аз не знам от какво. Инстиктивно ми се ще да вярвам, да искам, да мечтая. И се спирам, улoволя ли се,че започвам. Напиша нещо и трия. Спомени заличавам ей тъй. С лека ръка. Все едно не са е случили.
А при спонтанна асоциация с изминала картина, случка, ситуация ме боде нещо. Тръпка някаква. На какво е плод? Страх ? Носталгия?
Бе май е по-добре да не мисля.

Умът не носи щастие. 

the perks of self distruction

Когато липсата на емоция не ми прави впечатление. Оценявам  животът в телата ни повече от всякога. Придобива друго значение. Пътят е наситен с други цветя. Вече не са шарени. И сиви не са. Усмивките им липсват. Като че ли плачат с каменни лица, но сълзи няма.

Целта е ясна. Пред мен – мъгла. Измъчвам се. Екзистенциално. Преодолявам естественият ход на живота. Искам да го маркирам като куче, което препикава територия. За да ми е ясно и очертано. Не става.

„Мисли за мен като за огън.”

Пожар си. Разрастваш се. Като плевел. Париш.

Мечтая те, но не те очаквам.