събота, 20 април 2013 г.

---


Разплетени езици и споделено ежедневие.
Джин с тоник и бира.
Къдрава и зеленоока.
Надежда. Въртящи се огньове.
Бира. Тълпа. Студ. Апатия.
Хващаш ме под ръка и всичко отново придобива смисъл.

четвъртък, 18 април 2013 г.

Блогонощници







Прелиствам спомени. Вдишвам  аромата на страниците. Обзема ме топлина. Сладък вкус на споделена разходка. Зашивам се за реалността. Гравитацията на опреснени изминали случки ме издига мощно. Разшиват се подметките ми и се издигам. Нагоре. Към световете, които рисувах(ме).

Събуждам се в леглото си. Пижамата ме стяга, а тялото ми е потно. Пари ме липсата ти. Обръщам се на другата страна и заспивам в (отсъстваща) прегръдка.

сряда, 17 април 2013 г.


Вони на безтебие
Луната е размазана
Като погледа, през който виждам бутилката
Фас паля,
 давя лед в чашата                                       
другата е празна
 и
 в
очакване.
мисля те,
преди още да те познавам
Усещам те
Вониш
На безмение



На Ви.  
В  поредната 
приказна
сутрин.

събота, 13 април 2013 г.

Джони





Изкъпвам се. Отварям гардероба докато все още съм по хавлия и се чудя какво да облека.  Ризата на Джони (която ми носи късмет и нови бройки) или розовия суитшър, с който приличам на момиченце. Да, Джони ризата.
Имам среща с най-прекрасната съученичка и приятелка, Рижавия, който има щастието да й бъде Другар, още няколко момичета, едно галено момче и моя стар приятел В.
Влизам в кръчмата с 15 минути закъснение и без изненадана сварвам двойката. От няколко дни не пуша и алкохола ми върви като минерална вода. То това май е най-лошото като откажеш цигарите, храниш се повече и пиеш в тройни количества.
Пристигнаха и другите. Здравей-здрасти. Как си-добре, ти как си, супер. Дай да седнем да пийнем нещо. Кво ще пиеш, бира, четири бири поръчвам. Разговорът върви, има усмивки, по някое време хващам нишката на разговора за рижавите. Хората с такава коса, разправят, били лишени от душа. Вярно ли е, не е ли – не знам. Ама като го гледам Рижавия, грам не се връзвам на тия глупости. Хрумва  ми,че ми се пият шотове. Предлагам на всички, печеля с  мнозинство.
И в един момент започвам да се чувствам леко замаяна. Приятно замотана ми е главата. Светът леко се върти. Време е за магарии. Грабвам телефона. И пиша смси. Наред. Едни са странно безмислени, но необходими, други изразяват желания, които никога няма да изпиша или изкажа в трезвено състояние. Не закъснява и желанието ми да изчукам някого/някоя. Оглеждам се, но не виждам потенциални жертви. Хората на масата са ми приятели, а останалите в кръчмата непълнолетни. Граници си поставих. Никакви не18годишни вече. А и приятелите, с които спя не присъстват. Мамка му. Пореден шот, поредна мъжка глътка бира. Пикае ми се. Отивам. Докато си събувам гащите осъзнавам,че и тая вечер ще е безпаметна. По-лошото е,че ще е адски сексуална, но секс няма да има. Поне не и такъв извън главата ми. По дяволите. Сама съм, но не съм самотна. Просто ми се чука.  Чука ми се с нечии интелект. Не само тяло. Защото тялото е средство. Толкова много средства и толкова малко потенциални жертви.
Johnnie Walker. Keep walking.

петък, 12 април 2013 г.

Пролетно





Звъни ми телефона. Оф, кой сега ми разваля книжния петъчен следобед? Свалям калъфа, поглеждам. Сърцето ми забива устремено. Да вдигна ли? Не. Затварям. Набирам ли? Сърцето  препуска все така забързано,  колебая се. Набирам. „Абонатът е изключил телефона си или е извън обхват.” Олеква ми. Прибирам устройството в калъфчето. Отдъхвам си.  Бавно по бавно дишането ми се нормализира.
Чувам новата си мелодия отново.  Изтръпвам. Изваждам. Поглеждам дисплея. Изтръпвам. Потя се. Затварям. Набирам.
Вдига. Казва ми къде е и какво прави, преди да съм казала и дума следва въпросът „Кога ще дойдеш?”. Моето „ Не знам, вероятно няма да е скоро” не закъснява. Тонът от другата страна е благ,мил, звучи ми  като романтичен, но знам,че е по-скоро депресивно носталгичен. Гласът ми е до болка познат. Прегръщала съм го, изтезавала съм го, изнасилвала съм го, галила съм го, грижила съм се за него, заспивала съм с него. И все пак сега ми е някак чужд. Не ляга спокойно върху сърцето ми. Дори не го докосва. След малко затварям.  На терасата съм, топло е, не усещам студ, не тръпна, не горя, не си спомням. Механично изваждам слушалките от телефона и се завръщам към досегашното си занимание.
Търся те в себе си. Не те намирам.

четвъртък, 11 април 2013 г.

На Лора








Здравей. Мина доста време откакто ти обещах да напиша този разказ, но хей, разбери ме. Толкова мисли препускат в главата ми, а когато успея да хвана някоя, тя бързо се изплъзва и ми оставя само измамното чувство, че съм я държала в ръцете си.
Истината е,че малко ме е страх от теб, защото онова, което пазиш в храма на усещанията, мислите и чувствата си, би могло да ме запали, а напоследък не обичам да горя. Предпочитам пистолет с куршум и изстрел в гърлото. По-безболезнено е. А смъртта настъпва по-бързо.
Доста често си мисля за теб и се връщам към факта, че ти ми подаде ръка, когато се опитвах да изляза от онази яма, помниш ли, вътре миришеше на канал и мъртви плъхове. Когато поех ръката ти не бях сигурна дали искам да излизам. Знаех обаче, че винаги мога да скоча обратно. Ти ми даде въздух за кратко и различен поглед. Припомни ми неща, които не бях усещала от години. Но също така се сетих и че ме е страх от тях. Възхищавам ти се, че умееш да даваш така щедро на хората. Или поне на мен. Онези дни ми бяха различен свят. Нов въздух, друга атмосфера,  вселената дори беше чужда. Но приятна. Дадох ти кътче от мен, което друг не искаше. И се чувствах добре.
Малко ме е страх, че ще те нараня. Или че вече съм го направила, защото ти не го заслужаваш. Ще ми се да мога да ти дам себе си и с това възможността да опознаеш всички светове в главата ми и онези, които бихме могли да създадем заедно. Страх ме е от толкова много неща. Но в следващия момент извиквам думите ти. „тук сме, за да усещаме, опознаваме, дишаме всичко, което можем. Даден ни е живот, нека го живеем. „
И се чувствам като новородена. Благодаря ти. 

Череши





Татко спря колата пред двете широки врати, които играеха ролята на гараж и аз се изстрелях при баба. Магични бяха тия ваканции, палехме москвича с моя дъртак и беж към село.  Там ухаеше на свобода въпреки асфалта, осеян с дупки, конските фашкии и кокошите лайна по тревата. Не можеш да паднеш,ей тъй по детски, без да нацапаш дрехите с някое говно.
Баба разбираше това идеално и никога не казваше и дума. Переше в легена мълчаливо, а аз си мислех,че ме мрази,защото съм толкова непослушна и не гледам къде падам. После ухаеше на грес.  С комшито въртяхме колелата до смъкване на веригите, а паднеха ли – тичахме в работилницата за грес. Пръстите ни ставаха катран черни. Дядо все ни гонеше да ни хвърли един голям пердах за дето му ровим из инструментите, ама така и не ни хвана. А и сега като се замисля- и да ни беше хванал едва ли щеше да ни бие. По-скоро да ни похвали, че се стараем да поправяме собствените си източници на щастие.
Вечер  дечурлигата от улицата се събираше по пейките пред къщята. И аз с тях, въпреки че бях най-малка. Бабите-клюкарки барабар с дядовците, които не бяха по кръчмите палеха огън и ние седяхме и гледахме в него. Гонеше комарите и ставаше по-топло.  По някое време тайфата  се измъквахме и отивахме да крадем череши.  Катерехме се по младите все още дръвчета или по големите такива и си викахме през тях. „моето дърво е по-сладко от твоето” ; „да бе, да, не е вярно, моето е по-сладко и няма да те пусна да се качиш на него”.
Станеше ли 11 часа бабиния глас се чуваше „Елицеееее, прибирай се, та да не дойда да те напердаша!” Заплашваше ме, щото тръгвах да бягам от нея и се прибирах през задната врата. А тя, жената все мислеше,че някой ме е откраднал.  Кой знае колко бели коси съм й причинила на моята баба. И до ден днешен ме пошляпва по дупето, когато не слушам. Резултатът от черешите винаги идваше тъкмо на време, когато трябваше да си лягам. Тогава излизах за последно навън, прекосявах двора, отмятах райбера на вратата с две нули, нагласях се удобно и стоях на тъмно.
Вдишвах свободата.

четвъртък, 4 април 2013 г.

Кочина

Тия месеци ме преследва апатия. Не стига,че ме стресира с присъствието си, ами от време на време ме хваща за гушата и стиска, стиска. Все едно,че иска да изтръгне живеца ми през гърлото. Да де, ама аз се държа здраво и не й се оставям. Че как ще й се дам?! Я, гледай навън какво чудно слънце пече.. А, сега пък заваля. Прекрасност. Как да не изляза и да не попия аромата на капките, падащи безмилостно по циментната площадка пред блока.
Бягай, бе! Живее ми се. Искам да усещам. Нали уж за това съм тук.
Да чукам, да ме чукат, да изнасилват оргазмените ми писъци и да ги запечатват в споменна база данни. И аз от своя страна да правя същото. Любов квичи в двора на света. Любовта е прасе. В началото е съвсем малка и сладка, а после е голяма, мръсна свиня. (не)Умея да я превръщам в сантиментална драма, караща ме да плача от умиление и да прося. Да прося любов.
Паля цигара, качвам се в колата и карам към нея. Когато се прибирам в студентската ни квартира на масата ме очакват книга, горещ чай с много мед и жълта бележка. (Бележките си имат чар, защото вместо тях вече пишем ес ем еси.) Зачитам:
Обичам те. В хладнилника има мусака.